РЕШЕНИЕ



№ 7832
София, 03.06.2011

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният административен съд на Република България - Първо отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ФАНИ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СВЕТЛОЗАРА АНЧЕВА
ИСКРА АЛЕКСАНДРОВА
при секретар
Василка Кадийска
и с участието
на прокурора
Мария Бегъмова
изслуша докладваното
от съдията
ИСКРА АЛЕКСАНДРОВА

по адм. дело №
10316/2009


Производството е по реда на чл.208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл.160, ал.6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от заместник директора на дирекция „Обжалване и управление на изпълнението”-В. (Д.-В.) против решение №1014 от 11.06.2009 година, постановено от Административния съд в [населено място] по адм.д. №872/09 г. в частта, с която частично е обявен за нищожен ревизионният акт ( РА) №190800292/16.01.2009 г. и в частта, с която частично е отменен ревизионният акт.
Касаторът твърди, че решението в обжалваните части е неправилно. Наведените касационни основания са визираните в чл.209, т.3 от АПК - допуснати от съда съществени процесуални нарушения, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Конкретните оплаквания са следните :
І.По отношение на частта от съдебното решение, с която РА частично е прогласен за нищожен, касаторът поддържа следното:
- данъчните актове за прихващане или връщане, издадени по реда на отменения Данъчно процесуален кодекс не са актове, с които се установяват данъчни задължения;
- нормата на чл.133 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс е относима само за влезлите в сила ревизионни актове, които не са били обжалвани по съдебен ред;
- съдът е следвало да съобрази изменението на член 129, ал.3 изр. второ от ДОПК.
ІІ. По отношение на часта от съдебното решение, с която РА е отменен относно определените задължения за ДДС за данъчни периоди м.04.2007 г. и м.07.2007 г., касаторът поддържа следното:
- разпоредбата на чл.71, т.3 от ЗДДС третира общите условия за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит, включително и от внос, но на редовни стоки, а не на стоки втора употреба и от вносител – регистрирано лице недилър;
- разпоредата на чл.143 от ЗДДС се прилага и за внесени стоки втора употреба, поради което неоснователно е твърдението, че за стоките, за които се прилага режимът внос е приложим единствено общият ред за облагане;
- определението за стоки „втора употреба”, дадено в § 1, т.19 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) не противоречи на извода, направен от органа по приходите за приложимост на специалния ред за облагане;
- неправилно съдът е отменил за м.04.07 г. непризнат данъчен кредит в размер на 405, 55 лв. и съответните лихви. Съгласно изложените в решението мотиви жалбата е основателна по отношение на внесените брони, гуми и джанти втора употреба. Видно от констатациите н РД и РА органът по приходите за д.п.м. 04.2007 г. не е признал право на приспадане на данъчен кредит за внесени брони, гуми и джанти втора употреба в размер на 216,32лв. (стр.232, ред първи от таблицата).
Касаторът иска от касационната съдебна инстанция да отмени решението на първоинстанционния съд в обжалваните части, а вместо това жалбата срещу тези части от РА да се отхвърли. Касаторът претендира да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение и за двете инстанции в размер, определен съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответникът в касационното производство – [фирма] чрез своите процесуални представители по делото оспорва жалбата и иска потвърждаване на съдебното решение в обжалваните части.
Изразява становище за основателност на извода на съда, че данъчните актове за прихващане или възстановяване (ДАПВ) са стабилни административни актове, с които се установяват права и задължения за данъчните субекти, поради което изменението на последните за съответните периоди е допустимо само по реда за изменение на ревизионните актове, визиран в чл.133 и сл. от ДОПК.
В частта на съдебното решение, с която РА е отменен относно определения данък върху добавената стойност ( ДДС ) за данъчни периоди месец април 2007 и месец юли 2007 г. във връзка с непризнатия данъчен кредит, ползван за платения ДДС при вноса на употребявани части за леки автомобили, ответникът в касационното производство поддържа, че решението е правилно като краен резултат. Позовава се на постановеното решение от Съда на Европейския съюз по дело C-203/10, образувано по преюдициално запитване, отправено от Върховния административен съд във връзка със спора по настоящото производство. [фирма] чрез своя процесуален представител поддържа, че разпоредбите на глава Х. от ЗДДС - Специален ред на облагане на маржа на цената са неприложими при вноса на стоки от трета държава, която не е държава членка на Европейския съюз, като следва да се прилагат нормите, уреждащи вноса и ДДС от внос. В писмените си бележки, представени по делото на 26 април 2011 година, [фирма] чрез своя процесуален представител-адвокат К. посочва, че Съдът на Европейския съюз в решение по дело С-203/10 е категоричен по два основни въпроса от значение за решаване на спора, а именно, че режимът за облагане на маржа на печалбата не е приложим към доставките на стоки като употребявани части за леки автомобили, които самият данъчнозадълежн дилър е внесъл в Европейския съюз (ЕС), при което би бил приложим общия режим за данъка върху добавената стойност и, че правото на ЕС и конкретно чл.320, параграф 1, първа алинея и параграф 2 от Директива 2006/112 не допуска вътрешна разпоредба, която предвижда да се отложи до момента на последващата доставка, към която е приложим общият режим за данъка върху добавената стойност, правото на данъчнозадължения дилър да приспадне в съответствие с този режим данъка върху добавената стойност, платен при вноса на стоки, които не са произведения на изкуството или колекционерски или антикварни предмети.
Ответникът в касационното производство счита, че предвид направеното тълкуване на общностните разпоредби в решението по дело С-203/10, касационната жалба не следва да се уважава.
[фирма] претендира да му бъдат присъдени разноските, направени в касационното производство в размер на 200 (двеста) лева.
Представителят на Върховната административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът счита, че за периодите, за които РА е прогласен за нищожен, за данъчнозадълженото лице е възникнало право на приспадане на данъчен кредит в резултат на влезлите в сила стабилни административни актове, каквито са данъчните актове за прихващане или възстановяване (ДАПВ), а нормата на чл.129, ал.3, изр.2 от ДОПК, която отрича стабилитета на тези актове, е материалноправна и има действие само занапред.
Изразява се становище, че с оглед решението на С. по отправеното преюдициално запитване от ВАС по настоящия казус, решението на Варненския административен съд в частта, в която РА е отменен следва да се приеме за правилно.
Върховният административен съд в настоящия съдебен състав, за да постанови решението си взе предвид следното:
Касационната жалба е допустима, но неоснователна.
І.
Първоинстанционният съд е установил наличието на издадени данъчни актове за прихващане или възстановяване (ДАПВ) за периодите- м. юни 2003 г., м. ноември 2004 г. , м. февруари 2005 г., с които на ревизирания субект са прихващани и възстановявани суми. Установено е, че ДАПВ за посочените периоди са издадени по реда на Д. (отм.), поради което са данъчни актове по смисъла на чл.26 от Д. (отм.) и са приравнени по степен и последици на данъчните ревизионни актове. Въз основа на приетото, съдът е преценил, че ДАПВ са стабини данъчни актове, с които се установяват права и задължения, и изменението им може да се постигне само по реда за изменение на данъчните ревизионни актове, установен в чл.115 Д. (отм.) и чл.133 от ДОПК. Изложените съображения, съдът приема, че се отнасят и за ревизиите, възложени и приключили след изменението на чл.129, ал.3 от ДОПК, в сила от 19.12.2007 г. каквато е и процесната ревизия. Този извод съдът прави, приемайки, че нормата на чл.129, ал.3 от ДОПК е процесуална, действа занапред и законът не е предвидил изрично, че тя се прилага и по отношение на ДАПВ, издадени по реда на Д. (отм.). Съдът е тълкувал посочената разпоредба, приемайки, че препращането в ал.3 на посочения член е само към актовете по ал.1, т.е. за актовете, издадени по реда на ДОПК. Въз основа на приетото, съдът е направил извода, че за посочените периоди, неправилно ревизията е възложена по общия ред- чл.112 ДОПК, вместо по специалния ред за изменение на ревизионните актове, установен в чл.133 от ДОПК, в които случаи компетентен да възложи ревзията е директорът на съответната териториална дирекция (ТД) на Националната агенция по приходите (НАП). Установено е, че процесната ревзия е възложена от главен инспектор по приходите при отдел „Контрола” при ТД на НАП-С., т.е. от некомпетентен орган, което води до нищожност на издадения ревизионен акт за въпросните месечни данъчни периоди, за които има издадени ДАПВ.
Касационната инстанция преценява решението на административния съд в тази част от спора като правилно. Напълно се споделят съображенията, изложени от първоинстанционния съд. Въз основа на обективно установена и правилно възприета фактическа обстановка по спора, съдът е направил обосновани и верни изводи. За въпросните данъчни периоди, на ревизирания субект са издадени ДАПВ, които са резултат на извършена проверка относно правата и задълженията му по приложението на ЗДДС за съответните периоди. Тези актове са влезли в сила. За да бъдат изменени, установените с тях права и задължения, органът по приходите е следвало да извърши ревизията при наличие на предпоставките и по реда, установени в чл.133 и сл.от ДОПК. В конкретния случай, съдът е установил, че този ред не е спазен, в това число и възлагането на ревизията не е извършено от органа по чл.134 от ДОПК. Обоснован, правилен и в съответствие с практиката на Върховния административен съд е изводът на съда, че след като ревизията е възложена по общия ред и от некомпетентен орган, издаденият РА за въпросните месечни, данъчни периоди е нищожен. В случая приходната администрация не е приложила реда за изменение на влезли в сила данъчни актове, каквито несъмнено са ДАПВ, поради което като е определил с РА данъчни задължения за същите данъчни периоди, органът по приходите не е зачел стабилитета на ДАПВ. Относно приложението на изменената разпоредба на чл.129, ал.3 от ДОПК, същата е в сила от 19.12.2007 г. и законодателят не й е придал обратно действие. Тя има предвид незачитане при извършване на ревизия, на възстановяването/прихващането, извършено с актовете за прихващане или възстановяване, тъй като предвижда установяването на задължения за данъци да става само с ревизионен акт. С оглед липсата на предвидено обратно действие на посочената разпоредба, следва да се приеме, че тя намира приложение, тогава когато тези актове за възстановяване или прихващане са издадени след 19.12.2007 г., каквато хипотеза, не е налице в конкретния случай.
ІІ.
С РА №190800292/ 16.01.2009 г., издаден от орган по приходите при ТД С. (процесният ревизионен акт), на ревизирания субект [фирма], за периодите-месец април и месец юли 2007 е определено задължение за данък върху добавената стойност. Част от така определеното задължение за ДДС, за тези периоди е във връзка с непризнатото му право на данъчен кредит, упражнено от ревизирания субект във връзка с платения от него ДДС при вноса от Швейцария на употребявани автомобилни гуми, джанти за автомобили, крик и брони (употребявани части за леки автомобили). Органът по приходите е констатирал в ревизионния доклад, предшестващ ревизионния акт, че през посочените данъчни месечни периоди, дружеството е внесло от Швейцария употребявани гуми, джанти и крик, и е упражнило право на приспадане на пълен данъчен кредит за внесените стоки чрез включване на митническите декларации за вноса им в дневниците за покупки и справките-декларации за съответните месеци, когато стоките са внесени. Констатирано е, че част от внесените стоки, за които дружеството е ползвало право на данъчен кредит, са налични в периода на ревизията, т.е. не са станали предмет на последващи облагаеми доставки през месечните периоди, когато са внесени и когато ревизираният субект е упражнил правото си на данъчен кредит за вноса им.
Органът по приходите е приел, че дружеството се е възползвало от правото на избор, дадено му с чл.151, ал.1 от Закона за данък върху добавената стойност, да прилага общия ред за облагане по закона, на доставките, на стоки втора употреба за всяка доставка. В РА е посочено, че за получените или внесени от лицето стоки, за които не се прилага специалният ред за облагане на маржа, правото на данъчен кредит възниква и се упражнява по реда на чл.151, ал.4 от ЗДДС, т.е. в данъчния период, през който данъкът за последващата доставка на стоките е станал изискуем. Във връзка с направените констатации и приетата за приложима правна норма-чл.151, ал.1 и ал.4 от ЗДДС, органът по приходите е отказал да признае приспаднатия от дружеството данъчен кредит:
- в размер на 405,55 лева през месец април 2007 г. във връзка с платения ДДС при вноса на употребявани гуми;
- в размер на 375,31 лв. през месец юли 2007 г. във връзка с платения ДДС при вноса на употребявани гуми, джанти за автомобили, крик и брони.
С решението си Административният съд- [населено място] е отменил РА в частта, в която на ревизираното дружество не е признато право на данъчен кредит, упражнено във връзка с платения ДДС за внесени стоки втора употреба - автомобилни гуми, джанти и крик за автомобил. Мотивите на съда са, че изброените стоки втора употреба не попадат в легалното определение за този вид стоки, визирано в пар.1, т.19 от ДР на ЗДДС, в което са посочени кумулативните изисквания, за да отговарят вещите на понятието „ стоки втора употреба”, а именно да са употребявани и индивидуално определени движими вещи, годни за по-нататъшна употреба в същия вид или след ремонт, които могат да се използват по предназначението, за което са създадени. Според административния съд индивидуално определени вещи са тези, които могат да се определят по индивидуални белези - модел, марка, сериен номер, година на производство и др., които позволяват недвусмисленото идентифициране на вещта спрямо други вещи от същия род. В случая внесените гуми, джанти и крик не можели да се определят по индивидуални белези, а били родово определени вещи, поради което съдът е приел, че внесените вещи не попадат в обхвата на разпоредбите на глава седемнадесета от закона. По тези съображения и на основание чл.68, ал.1 и ал.2 от ЗДДС във връзка с чл.54 от ЗДДС, съдът е приел, че правилно жалбоподателят е упражнил правото си на данъчен кредит за внесените стоки в месеца, през който е приключил режимът "внос".
Върховният административен съд преценява в посочената част решението на административния съд за правилно като краен резултат, но по мотиви, различни от изложените от първоинстанционния съд.
По повод съмнение за съвместимостта на определени части от националните разпоредби ( чл.143 ЗДДС в редакцията към ДВ. бр.108/06 г. и чл.151, ал.4 от ЗДДС) , на които се е позовал органът по приходите, със съответните разпоредби от Директива 2006/112, а именно чл.314 и чл.320, параграф 1, първа алинея и параграф 2, Върховният административен съд отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване на посочените общностни разпоредби.
Разпоредбите на чл.143, ал.1 от ЗДДС в приложимата й редакция и чл.151, ал.1, ал.2 и ал. 4 от ЗДДС гласят:
чл.143. (1) Разпоредбите на тази глава се прилагат за доставка, извършена от дилър, на стоки втора употреба, произведения на изкуството, предмети за колекции, антикварни предмети, доставени му на територията на страната ( включително внесени) или от територията на друга държава членка от:
1. данъчно незадължено лице;
2. друго данъчно задължено лице като предмет ан освободена доставка по чл.50;
3. друго данъчно задължено лице, което не е регистрирано по този закон;
4. друг дилър, пролигащ специалния ред на облагане на маржа на цената.
[...]
чл.151. (1) Д. може да прилага общия ред за облагане по закона на доставката на стоки втора употреба, произведения на изкуството, колекционерски предмети и антикварни предмети.
(2) Правото по ал.1 се упражнява от лицето за всяка отделна доставка, като в издадената фактура не се посочва, че се прилага специалният ред по тази глава.
(4) В случаите по ал.2 правото на данъчен кредит за получените или внесените от лицето стоки, за които не се прилага специалният ред за облагане на маржа, възниква и се упражнява в данъчния период, през който данъкът за последващата доставка на стоките е станал изискуем.
Разпоредбите на чл.314 и чл.320, параграф 1, първа алинея и параграф 2 от Директива 2006/112 гласят следното:
чл. 314. Режимът за облагане на маржа на печалбата се прилага по отношение на доставките от данъчнозадължен дилър на стоки втора употреба, произведения на изкуството, колекционерски предмети и антикварни предмети, когато тези стоки са му били доставени в рамките на Общността от едно от следните лица:
а) данъчно незадължено лице;
б) друго данъчнозадължено лице, дотолкова доколкото доставката на стоки от това данъчнозадължено лице е освободена от данък в съответствие с член 136;
в) друго данъчнозадължено лице, дотолкоква доколкото доставката на стоки от това данъчнозадължено лице е обхваната от режима за освобождаване от данък на малки предприятия, предвиден в членове 282-292 и е свързана с дълготрайни активи;
г) друг данъчнозадължен дилър, доколкото ДДС се прилага по отношение на доставката на стоки от този друг данъчнозадължен дилър в съотвествие с настоящия режим за маржа на печалбата.

чл.320
1. Когато данъчнозадълженият дилър прилага общите данъчни режими по отношение на доставката на произведения на изкуството, колекционерски предмети или антикварни предмети, които данъчнозадължения дилър е внесъл лично, същият има право да приспадне от дължимия от него ДДС, платения при вноса ДДС.
[...]
2. Право на приспадане възниква в момента когато ДДС, дължим за доставката, по която данъчнозадълженият дилър избира да прилагаобщите данъчни режими, стане изискуем.
Единият от въпросите, формулирани от Върховния административен съд бе дали в израза "когато тези стоки са му били доставени в рамките на Общността", съдържащ се в чл.314, параграф 1 от Директивата, се включва и вносът на стоки втора употреба, които самият данъчнозадължен дилър е внесъл.
С решението си от 3 март 2011 година по дело С-203/10 Съдът на Европейския съюз реши, че изразът "когато тези стоки са му били доставен в рамките на Общността" в чл.314 от Директива 2006/112 има предвид хипотезата, при която, преди да бъдат препродадени от данъчнозадължения дилър, разглежданите стоки са били предмет на национална или вътреобщностна доставка, по смисъла на Директивата, на заинтересованато лице и този израз не би могъл да се отнася за стоките, които самият данъчнозадължен дилър е внесъл в Съюза от трета страна ( т.42 и т.43 от решението).
С решението си Съдът на Европейския съюз реши, че член 314 от Директива 2006/112 трябва да се тълкува в смисъл, че режимът за облагане на маржа на печалбата не е приложим към доставките на стоки като употребявани части за леки автомобили, които самият данъчнозадължен дилър е внесъл в Европейския съюз, при което е бил приложим общият режим за данъка върху добавената стойност.
С оглед тълкуването на посочената общностна разпоредба, направено от Съда на Европейския съюз, Върховният административен съд счита, че националната разпоредба на чл.143, ал.1 от ЗДДС, в редакцията й към ДВ, бр.108/06 г., в частта относно израза в скоби ”включително внесени”, отнесен към доставка, извършена от дилър, на стоки втора употреба, внесени в Съюза от трета страна, от самия него, е несъвместима с общностната регламентация относно приложимостта на режима за облагане на маржа на печалбата, визирана в чл.314 от Директивата.
От друга страна, Върховният административен съд с отправеното преюдициално запитване поиска да разбере дали изброяването, направено в член 320, първи параграф от Директивата е изчерпателно и дали член 320, първи параграф, първа алинея и втори параграф от Директивата следва да се тълкуват в смисъл, че се противопоставят на вътрешна разпоредба, която регламентира възникването и упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от данъчнозадължения дилър за платения от него ДДС при вноса на стоки втора употреба в периода, в който тези стоки са станали предмет на последваща облагаема доставка, за която данъчнозадълженият дилър прилага общия режим на облагане.
От тълкуването на чл.320, параграф 1, първа алинея и параграф 2 от Директива 2006/112, направено от Съда на Европейския съюз с решението по дело С-203/10 следва, че правилото, съдържащо се в посочените разпоредби, което дерогира общия режим на незабавно приспадане по чл.167 и сл. от Директивата и по силата на което правило, правото на приспадане възниква в момента на извършване на последваща облагаема доставка, е приложимо само когато данъчнозадължения дилър „избира” да приложи общия режим за ДДС към „доставката на произведения на изкуството, колекционерски предмети или антикварни предмети, които данъчнозадълженият дилър е внесъл лично", а не се е възползвал от предоставената от националното право в съответствеи с чл.316 от Директивата възможност към подобна доставка да приложи режима за облагане на маржа на печалбата ( т.56 от решението на С.).
С решението на Съда на Европейския съюз е прието, че чл.320, параграф 1, първа алинея и параграф 2 от Директива 2006/112 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска вътрешна разпоредба, която предвижда да се отложи до момента на последващата доставка, към която е приложим общият режим за данъка върху добавената стойност, правото на данъчнозадължения дилър да приспадне в съответствие с този режим данъка върху добавената стойност, платен при вноса на стоки, които не са произведения на изкуството или колекционерски или антикварни предмети.
С оглед тълкуването, направено от Съда на Европейския съюз на посочените общностни разпоредби, Върховният административен съд приема, че с редакцията на чл.151, ал.4 и ал.1 на същия член от ЗДДС, националният законодател недопустимо разширява приложението на правилото, установено в чл.320, параграф 1, първа алиня и параграф 2 от Директива 2006/112, включвайки в приложното му поле и правото на данъчен кредит за внесените от лицето стоки втора употреба.
Установеното несъответствие на националните разпоредбни в посочените им части със съответните общностни разпоредби води до неприложимост на националните разпоредби в несъвместимите им части.
С решението по дело С-203/10 Съдът на Европейския съюз постанови, че чл.314 и чл.320, параграф 1, първа алинея и параграф 2 от Директива 2006/112 се явяват безусловни и достатъчно точни, поради което имат непосредствено действие.
Основен принцип на правото на Европейския съюз е приматът му над националното право.
В случай на противоречие на действащото национално право с правото на Европейския съюз, каквото според настоящия състав на Върховния административен съд се констатира по настоящото дело, правото на Европейския съюз е с предимство.
С оглед директния ефект на посочените норми от Директивата и позоваването на тях от ревизирания субект, Върховният административен съд приема, че РА, в частта, в която органът по приходите, прилагайки националните разпоредби – чл.143 в приложимата й редакция и чл.151, ал.4 вр. ал.1 от ЗДДС, намиращи се в глава седемнадесета „Специален ред на облагане на маржа на цената „ е отказал да признае правото на данъчен кредит на ревизирания субект за внесените от него самия употребявани части за леки автомобили в периода, в който ДДС за този внос е платен, е материално незаконосъобразен, тъй като към процесният случай не е приложим режимът за облагане на маржа на печалбата, чийто обхват е определен с разпоредбата на чл.314 от Директивата, както и неприложимо към настоящия случай е и правилото за отложено приспадане на платения ДДС при вноса на стоки, визирано в чл.320, параграф 1, първа алинея и параграф 2 от Директива 2006/112 .
По делото не са били спорни обстоятелствата, че ревизираният субект в периода, в който е упражнил правото си на данъчен кредит за вноса на употребяваните части за леки автомобили е заплатил ДДС за вноса им, както и че тези стоки са внесени за целите на независимата икономическа дейност на ревизирания субект.
При тези данни, първоинстанционният съд е направил обоснован извод и е приложил правилно материалния закон-чл.68, ал.1, т.3 вр. с 69, ал.1, т.2 вр. с чл.71, т.3 от ЗДДС приемайки, че жалбоподателят правилно е упражнил правото си на данъчен кредит за осъществения внос на стоки втора употреба, различни от превозни средство в месеца, през който е приключен режима.
Неоснователно е възражението на касатора, направено в т. ІІ. 2. от жалбата му.
Видно от РА е, че за периода м.04.2007 г. органът по приходите не е признал на ревизирания субект право на данъчен кредит общо в размер на 699,41 лева. От таблицата, намираща се на стр.25 от РД е видно, че тази сума е формирана от сбора на данъчния кредит, упражнен във връзка със заплатения от ревизирания субект ДДС при вноса както на употребявани гуми, джанти и велосипед, така и от вноса на употребявани мотопеди. Съдът е отменил РА за този данъчен период до размера (405,55 лв.) на отказания данъчен кредит за вноса на употребявани стоки (ред първи и ред втори от таблицата на стр.25 от РД), различни от употребявани мотопеди. Неоснователно е твърдението на касатора, че мотивите на съда, визират само ред първи от таблицата в РД. Мотивите на съда касаят внесени стоки втора употреба - гуми, джанти и брони, а именно употребявани автомобилни гуми са описани на ред втори от таблицата на стр.25 от РД.
По изложените съображения, Върховният административен съд преценява решението на Административния съд В. в обжалваната му част като правилно, поради което следва да се остави в сила.
С оглед изхода на спора в касационната инстанция и заявената претенция от ответника в това производство за присъждане на разноски, за тази инстанция, на [фирма] следва да се присъдят разноски в размер на направените, а именно 200 лева.
Воден от горните съображения и на основание чл.221, ал.2, хипотеза първа от Административнопроцесуалния кодекс, Върховният административен съд
РЕШИ:


ОСТАВЯ В СИЛА решение №1014 от 11.06.2009 година, постановено от Административния съд в [населено място] по административно дело №872/09 г. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА дирекция „Обжалване и управление на изпълнението„ - [населено място] при Централно управление на Националната агенция за приходите да заплати на [фирма], [населено място] разноски, направени пред касационната инстанция в размер на 200 ( двеста) лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Препис от решението да се изпрати на Секретаря на Съда на Европейския съюз.


Особено мнение:



Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ Фани Найденова
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Светлозара Анчева
/п/ Искра Александрова