Производството е по реда на чл. 229 и следващите от АПК.
Образувано е по частна жалба на С. Стойков, С. Кроснева, Н. Владимиров и Д. Владимирова, подадена чрез пълномощник – адвокат С. Колева, против Определение № 3253/19.04.2022 г., постановено по административно дело № 9536/2019 г. по описа на Административен съд – София град, с което е оставена без разглеждане жалбата им срещу Виза № РВТ19-ГР00-98/23.05.2019 г. за проучване и проектиране на „Многофамилна жилищна сграда с гаражи“ в УПИ V-1571,1633, кв. 29 по плана на местност „Манастирски ливади – запад“, издадена от Главния архитект на Район „Витоша“, Столична община, и е прекратeно производството по делото. В частната жалба се сочи неправилност на съдебното определение, като се оспорват правните изводи на съда относно отсъствие на основанието по чл. 131, ал. 2, т. 3 ЗУТ. Твърди се, че с процесната виза са допуснати намалени разстояния до страничната регулационна граница с имота на оспорващите, в нарушение на чл. 31, ал. 5 ЗУТ, което обуславя правния им интерес от оспорването. По изложените съображения, се иска отмяна на съдебното определение и връщане на делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Подадени са частни жалби и от „Тобо – апартмънтс“ ЕООД чрез адвокат М. Брага, насочени срещу Определение № 3253/19.04.2022 г., в частта за присъдените разноски, както и срещу Определение № 7182/19.09.2022 г., с което съдебният състав е отхвърлил искането на дружеството по чл. 248 ГПК за допълване на първото определение в частта за разноските. Съдът е присъдил в полза на „Тобо – апартмънтс“ ЕООД 1200 лева разноски, като се иска отмяна на двете определения и присъждане на пълния размер на претендираните разноски в размер на 3000 лева, тъй като били реално извършени.
По подадените частни жалби са постъпили възражения от ответните им страни в срока и по реда на чл. 232 АПК.
Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита частната жалба на физическите лица против Определение № 3253/19.04.2022 г. за допустима, като подадена в срок и от надлежни страни, а разгледана по същество е основателна.
Установено е, че оспорилите визата лица са носители на вещни права върху УПИ VIII-943а, кв. 29 - съседен на процесния УПИ, който от останалите три страни граничи с улици. С оглед предмета на визата, правилно първостепенният съд е изследвал най-вече заинтересованост на оспорващите в хипотезата на чл. 131, ал. 2, т. 3 ЗУТ, за приложението на която следва да се установи, дали са допуснати намалени разстояния. За да прекрати производството по делото, съдебният състав е приел, че с визата не се допускат намалени разстояния по смисъла на чл. 31 ЗУТ, поради което липсва правен интерес от оспорването.
Обжалваното определение е неправилно, тъй като не е съобразено с установените по делото факти и с приложимия закон.
По делото е прието основно и допълнително заключение на вещо лице, на което е възложена съдебно-техническа експертиза, от което се установява, че с процесната виза се предвижда средноетажно основно застояване на сграда с дълбочина от 22,7 метра, тоест повече от 16 метра. Следователно е приложимо правилото по чл. 31, ал. 5, изр. 2 и 3 ЗУТ, съгласно което за частта от сградата с по-голяма дълбочина към разстоянията до страничната граница на УПИ, към норматива по ал. 1 и 2 /който в случая е 5 метра/ се добавя 30 на сто от увеличената дълбочина над 16 м., като в УПИ с лице към две улици разстоянията за дълбочината над 16 м се увеличават, докато достигнат стойност с 2 м по-голяма от този норматив или 7 метра. Вещото лице е установило, че графично измерено разстоянието между застрояването, предвидено с визата и страничната регулационна граница с УПИ VIII-943а и УПИ VI-944, варира от минимум 5 метра до максимум 7 метра, което е видно и на приложената към заключението скица /на л. 245/. Предвид това установяване, неправилен е изводът на съда за спазени разстояния по смисъла на чл. 31, ал. 5 ЗУТ. След като дълбочината на предвиденото застрояване надвишава 16 м. с 6,7 м., след приложение на цитираното по-горе правило по чл. 31, ал. 5 ЗУТ, се налага изводът, че минимално изискуемото разстояние до страничната регулационна граница от североизток следва да е 7 метра. На места това разстояние е по-малко, тоест са допуснати намалени разстояния спрямо имота на жалбоподателите, поради което за тях е налице правен интерес от оспорване на визата на основанието по чл. 131, ал. 2, т. 3 ЗУТ.
Като не е съобразил изложените по-горе установени факти и приложимия закон, съдът е постановил необосновано и неправилно определение, което следва да бъде отменено, а делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по подадената жалба, при спазване на съдържащите се в настоящия съдебен акт указания по прилагане и тълкуване на закона.
Предвид изхода по основания спор, основателни се явяват и частните жалби на „Тобо – апартмънтс“ ЕООД против Определение № 3253/19.04.2022 г. в частта за присъдените разноски, както и срещу Определение № 7182/19.09.2022 г. постановено по реда на чл. 248 ГПК, които предвид възстановяване на висящността на производството, подлежат на отмяна. Относно разноските, претендирани в настоящото производство, приложима е разпоредбата на чл. 226, ал. 3 АПК, във връзка с чл. 236 АПК, поради което разноски не следва да се присъждат от този съд и на този етап от съдебното производство.
Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 3253/19.04.2022 г. и Определение № 7182/19.09.2022 г., постановени по административно дело № 9536/2019 г. по описа на Административен съд – София град.
ВРЪЩА делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на обжалване.