Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по частна жалба от „Хидролиа“ АД, гр. София, подадена чрез упълномощените адвокати Х. Христов и Г. Христова, против определение № 5256 от 19.06.2023 г., постановено по адм. дело № 4966/2023 г. по описа на Административен съд – София град /АССГ/, с което e оставена без разглеждане жалбата на дружеството срещу Отказ за издаване на разрешение за продължително пребиваване в Република България рег. № 5364р-8918/12.04.2023 г. на директора на Дирекция" Миграция"- МВР, с който, на основание чл. 26, ал. 2 във връзка с чл. 24и от ЗЧРБ, е отказано издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа“ на Я. Джанер и производството по делото е прекратено.
С частната жалба се твърди, че определението е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Според жалбоподателя страни в административното производство, развило се пред Дирекция „Миграция“ - МВР, са „Хидролиа“ АД като заявител и административният орган, издал по заявлението на дружеството оспорения пред АССГ отказ с рег. № 5364р-8918/12.04.2023 г. Счита, че съдът неправилно съдът е приел, че заявлението било само приподписано от дружеството, тъй като очевидно същото изхожда самостоятелно от него като работодател. Освен това, според жалбоподателя адресат на оспорения административен акт е заявителят и страна в административното производство, в случая „Хидролиа“ АД, като чуждият гражданин, за когото се иска издаване на разрешение за работа в дружеството нито е заявител, нито е адресат на издадения отказ. Развива съображения за наличие на правен интерес от оспорване по съдебен ред на издадения акт и че с отказа се възпрепятства, ограничава и нарушава законоустановеното в чл. 24и, ал. 4 ЗЧРБ право на дружеството-работодател да иска и получи в позитивен аспект издаването на единно разрешение за продължително пребиваване и работа на негов служител-чуждестранно лице. На последно място жалбоподателят твърди, че обжалваното определение като мотиви и диспозитив е и необосновано, тъй като направените правни изводи не кореспондират с обективната фактическа обстановка. Иска се отмяна на определението с произтичащите от това законови последици и присъждане на разноски.
Ответникът – директорът на Дирекция „Миграция“ – МВР не взема становище по частната жалба.
Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба като подадена от надлежна страна, за която обжалваното определение е неблагоприятно и в срока по чл. 230 АПК за процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Производството пред Административен съд – София град е било образувано по жалба на "Хидролия"АД, представлявано от изпълнителния директор Д. Симидчиев, чрез представители по пълномощие адвокат Х. Христов и адвокат Г. Христова срещу Отказ за издаване на разрешение за продължително пребиваване в Република България, peг. № 5364р-8918/12.04.2023 г., на директора на Дирекция" Миграция"- МВР, с който, на основание чл. 26, ал. 2 във вр. с чл.24и от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, е отказано издаване на разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа“ на Я. Джанер, роден на [дата на раждане], гражданин на Република Турция.
С обжалваното определение съдът е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат се е позовал включително на разпоредбата на чл. 24и, ал. 20 ЗЧРБ и е приел, че оспорващото дружество не е адресат на акта и у него липсва правен интерес от обжалване на отказа. Според решаващия съд обстоятелството, че заявлението за издаване на продължително пребиваване се подписва и от работодателя, като от него се изискват документи, които следва да са приложени към заявлението на чужденеца, не може да доведе до извод, че отказът за предоставяне право на продължително пребиваване го засяга пряко и непосредствено. Освен това и предвид предвид разпоредбите на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България и чл. 159, т. 4 АПК не доказва наличието на пряк правен интерес от обжалване на процесния отказ. Изложени са съображения, че в случая заявител е физическото лице и не е отказано каквото и да е право на самия работодател. Посочено е, че адресатът на оспорения индивидуален административен акт Я. Джанер в случая не е оспорил законосъобразността на издадения отказ и по арг. на чл.26, ал. 2 от ГПК, приложим субсидиарно предвид чл. 144 АПК, никой не може да защитава от свое име чужди права пред съд, освен в предвидените от закона случаи, каквато законова регламентация в случая не е налице.
Обжалваното определение е правилно.
Съгласно чл. 147, ал. 1 АПК право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Неблагоприятно засягане е всяка правна последица от административен акт, състояща се в прекратяване или ограничаване на съществуващи субективни права, създаване на нови или разширяване на съществуващи правни задължения, както и хипотезите на невъзможност за упражняване на субективни права, за които законът предвижда издаване на административния акт. Процесуалната легитимация, която включва и правния интерес от оспорване на акта, обикновено е свързана с твърдение за нарушено материално право. Тъй като се обуславя от принадлежността на материалното право, засегнато от акта, тя в крайна сметка се основава на правното твърдение на жалбоподателя.
В случая съдът правилно е приел, че липсва пряк и личен интерес от оспорването на дружеството „Хидролиа“ АД, гр. София, което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на подадената жалба, за която съдът следи служебно. Съгласно чл. 24и, ал. 4 ЗЧРБ заявление за издаване на разрешение по ал. 1 /разрешение за продължително пребиваване и работа тип "Единно разрешение за пребиваване и работа"/ се подава в дирекция "Миграция" или в отдел/сектор/група "Миграция" при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи от работодателя или упълномощено от него лице или лично от чужденеца, когато има разрешение за продължително пребиваване, като заявлението се подписва и от работодателя. Когато чужденецът има разрешение за продължително пребиваване, срокът за подаване на заявлението е до два месеца преди изтичане на пребиваването му. При подаването на заявлението на заявителя се предоставя информация относно всички документи, необходими за получаване на разрешението, включително за произтичащите от него права и задължения за чужденеца. Макар началото на административното производство да е поставено по заявлението на дружеството – работодател, което е допустима от цитираната разпоредба правна възможност, то същият не е адресат на издадения отказ, тъй като разрешението за пребиваване и работа поражда права и задължения за чуждия гражданин, на когото е предоставено. В подкрепа на този извод са нормите на чл. 7 и чл. 8 от Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, които уреждат правото на достъп до пазара на труда именно на работници – граждани на трети държави, без да отричат възможността заявление за такъв достъп да бъде подаден от дружеството, което иска да назначи работници.
Интерес от съдебно обжалване притежават само онези лица, по отношение на които актът нарушава техни права или законни интереси. В случая се имат предвид онези права и интереси, които са законно признати, които са отразени в правна норма. Такива права не са признати на частния жалбоподател, независимо дали има или не качеството на заявител, включително е представил документи във връзка с получаване на разрешение по чл. 24и ЗЧРБ от Я. Джанер. Както основателно е посочено и от първостепенния съд, правото да оспори издадения отказ принадлежи на турския гражданин и по аргумент от чл. 26, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 144 АПК е недопустимо е да се подава жалба в защита на чужди права и законови интереси. Това е така, защото според чл. 26, ал. 2 ГПК, приложим субсидиарно съгласно чл. 144 АПК, освен в предвидените от закон случаи, никой не може да предяви от свое име чужди права пред съд. С тази разпоредба законодателят въвежда т. нар. извънредна, нетипична процесуална легитимация, същността на която е, че правото на иск, съответно на жалба, принадлежи само по изключение на лице, което не е носител на спорното право, нито е носител на право, засегнато от спорното право. Упражняването на това извънредно право /процесуална субституция/ е допустимо само в случаите, предвидени със закон, какъвто не е настоящия случай.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че оспореното определение не страда от пороците релевирани с частната жалба, поради което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора претендираните от жалбоподателя разноски не се дължат.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 5256 от 19.06.2023 г., постановено по адм. дело № 4966/2023 г. по описа на Административен съд – София град.
Определението е окончателно.