Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по постъпила касационна жалба от Х. Алхусейн, гражданин на Сирия, подадена чрез адв. П. Желев против решение № 3331/19.05.2023г., постановено по административно дело № 2402/2023г. по описа на Административен съд-София- град, с което е отхвърлена неговата жалба против решение № 2556/07.02.2023г. на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет. Релевирани са доводи за неправилност на оспорения съдебен акт, необоснованост и противоречие с материалния закон, по които се претендира отмяна на съдебното решение ведно със законните последици от това.

Ответната страна - заместник-председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ при МС), чрез процесуалния си представител юрисконсулт А. Георгиева, в съдебно заседание оспорва касационната жалба и изразява становище за неоснователност на същата. Счита, че първоинстанционното решение е правилно и обосновано, тъй като не са налице предпоставки за предоставяне на международна закрила, въз основа на което моли касационната жалба да се отхвърли, а съдебният акт да бъде потвърден.

Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в касационната жалба оплаквания във връзка със становищата на страните, констатира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя е и основателна.

Производството по адм. дело № 2402/2023 г. по описа на Административен съд София - град е образувано по постъпила жалба от Х. Алхусейн, гражданин на Сирия, против решение № 2556/07.02.2023 г. на заместник- председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет. С това решение на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и 4 от ЗУБ административният орган отказва да предостави статут на бежанец и хуманитарен статут на Х. Алхусейн поради липсата на предпоставките по чл. 8 и чл. 9, от ЗУБ. Административният акт е мотивиран и с посочването на основанията по чл. 12, ал. 1, т. 6 и чл. 12, ал. 2, т. 4 от Закона за убежището и бежанците.

С обжалваното решение № 3331 от 19.05.2023 г., постановено по адм. дело № 2402/2023 г., Административен съд – София-град отхвърля жалбата на Х. Алхусейн, гражданин на Сирия, против цитираното решение на заместник-председателя на ДАБ. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд приема за установени фактите, изложени в оспорения административен акт и прави изводи, че той е издаден от компетентен орган, при спазване на общите изисквания за форма и съдържание по чл. 59 от АПК, в производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, а актът е постановен в съответствие с материалноправните разпоредби и с целта на закона. На оспорващия е разяснена процедурата, по която се подават и разглеждат молби за закрила в България, с него е проведено интервю на разбираем за него език. Първоинстанционният съд счита, че административният орган е анализирал изложените в бежанската история обстоятелства и е констатирал липсата на материалноправните предпоставки по чл. 8 ЗУБ за предоставяне статут на бежанец. Прави извод, че от страна на жалбоподателя не са заявени и установени конкретни обстоятелства, въз основа на които да може да се направи извод за преследване или наличие на основателен страх от преследване поради расата, религията, националността, политическото мнение или принадлежността й към определена социална група. Поради това съдът приема за правилна преценката на административния орган, че изложените от чужденеца мотиви за напускане на страната по произход не са правно значими за търсената защита.

След обсъждането на доказателствата, релевантни за предоставянето на хуманитарен статут, съдът приема, че не са налице както основанията по чл. 9, т.1 и т.2 от ЗУБ, така и хипотезите на чл. 8, ал. 9 от ЗУБ и чл. 9, ал. 6 от ЗУБ, тъй като по делото няма обективирани данни Х. Алхусеин да е член на семейство на чужденец с предоставен статут на бежанец, или предоставен хуманитарен статут. Съдът приема, че в съответствие с изискването на чл. 41, ал. 1, т. 1 от ЗДАНС и чл. 58, ал. 10 от ЗУБ е взето становище от ДАНС по подадената от чужденеца молба за закрила, в което се заявява, че Х. Алхусеин представлява заплаха за националната сигурност и ДАНС възразява да му бъде предоставена закрила в Република България.

Според първоинстанционния съд оспореното решение е издадено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. В тази връзка се позовава на чл. 8 и чл. 9 от ЗУБ, които разпоредби са анализирани през призмата на конкретната фактическа обстановка. Развити са подробни съображения за правилността на извода на административния орган за липсата на материалноправните предпоставки за предоставяне статут на бежанец на търсещия закрила чужденец и че не са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут.

Обсъдено е и предоставеното на основание чл. 58, ал. 10 от ЗУБ писмено становище на Държавна агенция "Национална сигурност" (писмо от Специализираната дирекция "М" – ДАНС), че лицето Х. Алхусейн представлява заплаха за националната сигурност и ДАНС възразява да му бъде предоставена закрила в Република България съобразно обстоятелствата, отразени в справка с рег. №[рег. номер]-001-03/T-6-6661/12.12.2022г. Съдът приема, че съгласно чл. 12, ал. 1, т. 6 и чл. 12, ал. 2, т. 4 от ЗУБ и представеното становище, е достатъчно да се направи заключение, че са налице сериозни основания да се счете, че съответното лице представлява заплаха за сигурността на държавата. Обсъден е и чл. 17, ал. 1, б. "г" от Директивата, съгласно който гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице представлява заплаха за обществото или за сигурността на държавата-членка, в която се намира.

Така постановеното съдебно решение е неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон.

Действително по силата на чл. 12, ал. 1, т. 6 ЗУБ и чл.12, ал.2, т.4 от статут на бежанец или хуманитарен статут не се предоставя на чужденец, за когото има сериозни основания да се предполага, че представлява заплаха за националната сигурност.

От своя страна чл. 14, § 5 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година дава възможност на държавите-членки да не предоставят статут на бежанец, когато подобно решение все още не е било взето в случаите, описани в § 4 б. а и б. б на чл. 14 (когато са налице разумни основания лицето да бъде разглеждано като заплаха за сигурността на държавата-членка, в която се намира; като осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, лицето представлява заплаха за обществото в тази държава-членка). Съобразно чл. 17, ал. 1, б. "г" от Директивата, гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице представлява заплаха за обществото или за сигурността на държавата-членка, в която се намира.

Действително цитираните норми са императивни, но с решение по дело С-159/21 СЕС дава задължително тълкуване, съгласно което член 4, параграфи 1 и 2, член 10, параграфи 2 и 3, член 11, параграф 2 и член 45, параграф 3 от Директива 2013/32 във връзка с член 14, параграф 4, буква а) и член 17, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, решаващият орган е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнема предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище.

Настоящата хипотеза е именно такава. Административният орган е обосновал отказа си с мотиви, че спрямо сирийския гражданин са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут при условията на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, но с оглед отрицателното становище на ДАНС, предоставянето на международна закрила на чужденеца следва да бъде отказано. В цитираното становище ДАНС възразява срещу предоставянето на международна закрила в Република България на Х. Алхусейн тъй като разполага с информация, отразена в справка с рег. №[рег. номер]-001-03/T-6-6661/12.12.2022г., че лицето представлява заплаха за националната сигурност. Цитираната в писмото на ДАНС справка обаче не е част от административната преписка по издаване на акта на заместник- председателя на ДАБ, нито е приобщена към доказателствения материал по делото. В този смисъл становището на органа със специализирани функции, свързани с националната сигурност, не е мотивирано с конкретни факти и обстоятелства.

Принципът на предимство на правото на Европейския съюз утвърждава върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки. Този принцип задължава всички институции на държавите членки да осигурят пълното действие на различните съюзни норми, като правото на държавите членки не може да накърнява признатото действие на тези норми на тяхната територия. Неизменна част от правото на Съюза, която се ползва с предимство пред националното законодателство, са и постановените от СЕС решения /заключения/ по отправени от националните юрисдикции на държавите членки, преюдициални запитвания, в предвиденото в чл. 267 от Договора за функциониране на ЕС производство.

Според изложените в решението по дело С-159/21 мотиви (т.75-83), единствено решаващият орган, който според чл. 2, б. "е" от Директива 2013/32 е всеки квазисъдебен или административен орган в държавата членка, компетентен за разглеждането на молбите за международна закрила, както и за вземането на решение като първа инстанция по такива случаи под съдебен контрол, е този, който трябва да направи преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително свързаните с прилагането на членове 14 и 17 от Директива 2011/95 и едва след това да вземе решението си. Този орган не може надлежно просто да приведе в действие решение, прието от друг орган, което е задължително за него по силата на национална правна уредба, и само на това основание да откаже да предостави субсидиарна закрила или да отнеме предоставената по-рано международна закрила. Напротив- решаващият орган трябва да разполага с цялата релевантна информация и като я вземе предвид, самостоятелно да прецени фактите и обстоятелствата, за да определи съдържанието на решението си, както и да го мотивира в пълна степен. Решаващият орган трябва да има свобода на преценка, за да реши дали съображения, свързани с националната сигурност на съответната държава членка, трябва да доведат до отказ от предоставяне на хуманитарна закрила или до отнемане на статута на бежанец, което изключва вероятността констатирането на заплаха за тази сигурност автоматично да предполага подобен отказ или отнемане. С оглед на самите функции на решаващия орган, значението на информацията, предоставена от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност и нейната относимост към целите на решението за предоставяне на международна закрила, е необходимо да бъдат свободно преценявани от решаващия орган, който няма как да бъде задължен да се основе на немотивирано становище, издадено от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, на база оценка, чиято фактическа основа не му е известна.

В настоящата хипотеза решаващият орган - председателят или заместник председателят на ДАБ (по аргумент от чл. 48, ал. 1, т. 1 и чл. 52 ЗУБ) е отказал хуманитарен статут на чужденеца, независимо от установеното от него наличие на предпоставките за предоставяне на такъв статут, основавайки се единствено на изразеното от ДАНС отрицателно становище. При вземането на решението относно предоставянето на такъв статут органът не е извършил самостоятелна и собствена преценка на релевантните за случая факти, дали повод на ДАНС да възрази срещу предоставянето на международна закрила на сирийския гражданин. Поради това органът е постановил решението си в несъответствие с даденото от СЕС задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 17, § 1, б. г от Директива 2011/95, възпроизведена в чл. 12, ал. 2, т. 4 ЗУБ, съгласно които гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице представлява заплаха за обществото или за сигурността на държавата членка, в която се намира.

Ето защо, при наличието на сходство на установените в настоящото производство факти с фактите по дело С-159/21 на СЕС, първоинстанционният съд е следвало да констатира противоречието на атакувания акт с решението по преюдициалното запитване. Като не е установил несъответствието на оспорения административен акт с материалноправните разпоредби, административният съд е нарушил материалния закон и е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Вместо него следва да се постанови решение по същество на правния спор, с което по изложените по-горе съображения решението на заместник -председателя на ДАБ за отказ за предоставяне на статут на Х. Алхусейн бъде отменено като незаконосъобразно, а преписката- върната на административния орган за ново произнасяне.

При новото произнасяне по молбата за закрила, заместник- председателят на ДАБ следва да изиска цитираната в отрицателното становище на ДАНС справка, съдържаща информация, че чужденецът представлява заплаха за националната сигурност. След представянето й административният орган следва да съобрази изискването на чл.75, ал.2 от ЗУБ и да прецени всички относими факти, декларации или документи, свързани с личното положение на молителя, държавата му по произход и възможността лицето да се ползва от закрилата на друга държава, чието гражданство би могъл да придобие. Съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване, писменото становище на ДАНС следва да бъде взето предвид наред с всички останали данни. При новото произнасяне административният орган следва да съобрази и даденото от СЕС тълкуване по дело С-159/21 г. на чл. 23, § 1, ал. 2 от Директива 2013/32.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ, Върховният административен съд, четвърто отделение

ОТМЕНЯ решение № 3331/19.05.2023г., постановено по административно дело № 2402/2023г. по описа на Административен съд-София- град и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ решение № 2556/07.02.2023г. на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет и

ВРЪЩА преписката на заместник-председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет за ново произнасяне при спазване на дадените в мотивите на настоящото решение задължителни указания.

Решението е окончателно.