Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. С. С. и Д. И. Л., и двамата чрез адв. А. Качаунова от АК – Видин, против Решение № 4763 от 13.07.2023 г., постановено по адм. дело № 2788/2023 г. от Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата им срещу Решение № 65 от 10.02.2023 г., постановено по преписка № 890 по описа за 2019 г. на Комисията за защита от дискриминация.
В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Прави се искане касационната жалба да бъде уважена, обжалваното решение – отменено и преписката – върната на административния орган за ново произнасяне. Прави се и възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 144 АПК досежно претенцията на ответните страни за присъждане на понесените по делото разноски.
Ответната страна – Комисията за защита от дискриминация, чрез процесуалния си представител юрк. Л. Михайлова, представя писмено становище за неоснователност на касационната жалба. Не претендира разноски.
Ответните страни – С. К. К. и П. В. В., като физически лица, чрез пълномощниците си съответно адв. Димитрова и адв. Кожухарова пледират за неоснователност на касационната жалба и молят същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното съдебно решение – потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на понесените по делото разноски на осн. чл. 38 от Закона за адвокатурата.
Ответните страни – В. Н. С., Н. А. А., М. М. С., Б. Е. А., Ж. Б. И., А. З. К., В. Г. Я., Д. С. А., Е. К. П., М. С. П., М. Г. Г., С. М. К., И. В. В., Н. Р. Д., Б. Т. П., Я. Г. С., В. Д. И., И. И. В., М. И. Я., Д. А. Ц., И. В. И., О. К. К. и Г. К. Д. вземат становище за неоснователност на касационната жалба.
Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на атакуваното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, е неоснователна.
Решението е постановено от надлежно сезиран и компетентен съд, при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбите, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол.
В хода на съдебното производство законосъобразността на оспорвания административен акт е проверена на всички основания, посочени в чл. 146 и чл. 168 АПК. Събрани и анализирани са релевантните за правилното решаване на спора писмени доказателства, обсъдени са относимите факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните. При постановяване на процесния съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми.
В касационните жалби не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормите, посочени като правно основание за неговото издаване. Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат преповтаряни, поради което, по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, касационната инстанция препраща към тях. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила.
Първоинстанционният съд е събрал необходимите доказателства за установяването на правно релевантните факти, които е анализирал и е установил правилно фактите. Въз основа на тях е извел обосновани и правилни правни изводи относно законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт. Неоснователни са оплакванията за нарушение на материалния закон и необоснованост на съдебния акт.
Административното производство пред Комисията за защита от дискриминация /КЗД/ е инициирано от Общинската избирателна комисия – Столична община с Решение № 849-МИ от 18.10.2019 г., постановено по жалбата на Р. С., Д. Л. и още 4 лица, неучастващи по делото. Въз основа на изложените в нея обстоятелства ОИК е преценила, че не е компетентна и по наведените оплаквания следва да се произнесат КЗД, ЦИК, и Столична община – Направление „Архитектура и градоустройство“.
В жалбата, заведена в КЗД с вх. № 44-01-149 от 21.10.2019 г., се съдържат твърдения за осъществена дискриминация по отношение на жалбоподателите, като част от организаторите на Софийския „[заличен текст]“ и лица с определена [заличен текст], по смисъла на § 1, т. 1, алтернативно по § 1, т. 5 от ДР към ЗЗДискр. от страна на кандидата за кмет на София - В. С., изразяваща се в обещания за действия /спиране или забрана на посочения [заличен текст]/, агитационни материали /билборд и др./ и публични изяви.
Решението на ОИК не е било обжалвано в законоустановения срок.
След образуване на преписка № 890/2019 г., направените с молби вх. № 44-01-149/21.10.2019 г.; № 44-00-428/07.02.2020 г. и № 44-01-15/11.02.2020 г. уточнения на жалбата и след възобновяване на производството, на 22.11.2022 г. КЗД е провела открито заседание, с редовно призовани за участие в процеса страни. На заседанието е приела доклад-заключение по чл. 60, ал. 1 ЗЗДискр. и писмените доказателства. Въз основа на техния анализ и становищата на страните е постановила Решение № 65/10.02.2023 г., с което е приела оспорването за неоснователно.
При тези фактически установявания съдът, на осн. чл. 146 и чл. 168 АПК е приел, че административният акт е издаден от компетентния колективен орган; в предоставените му от закона предели; с изискуемото от чл. 64, ал. 1 ЗЗДискр. мнозинство; в съответствие с изискванията за форма и съдържание по чл. 66, т. 1-4 ЗЗДискр.; при спазване на процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон. От правна страна е приел, че твърденията за осъществена дискриминация по признак „[заличен текст]“, тормоз и подтикване към дискриминация на основа на същия признак не са обосновани и доказани. За неоснователни е приел възраженията по отношение действията на ОИК – СО, като колективен орган, с препращане на преписката до компетентните органи и възраженията за изтекла погасителна давност и е постановил своя акт.
Неоснователни са възраженията на касатора досежно действията и акта - Решение № 849-МИ/ 18.10.2019 г. на ОИК – СО. Както се посочи по-горе този административен акт не е бил обжалван в законоустановения срок и по установения в чл. 88 от ИК ред, влязъл е в сила и е породил правни последици, поради което е изключен от по-нататъшен контрол за законосъобразност. Затова всички съображения свързани с това решение не следва да се обсъждат от съда. Правилата за провеждане на предизборната кампания са установени в Глава дванадесета, Раздели I – Vа от Изборния кодекс /ИК/, а реда за оспорване, при нарушаване на реда за провеждане на предизборната кампания, в Раздел VI – чл. 200 и чл. 201 ИК.
Настоящият състав намира, че жалбата срещу членовете на ОИК, като физически лица, постановили посоченото по-горе решение, е процесуално недопустима и е следвало да се остави без разглеждане от КЗД. ОИК е колективен административен орган, който се назначава на основание чл. 57, ал. 1, т. 5 и чл. 74 ИК, след провеждане на процедура, разписана подробно в чл. 75 и чл. 76 ИК. В разпоредбата на чл. 85 ИК е регламентиран въпросът за провеждане на заседанията на ОИК и постановяване на решения. Решенията, които общинската избирателна комисия постановява са решения на колективния орган като цяло, а не решение на отделен неин член. Затова, когато с решението на ОИК се засягат пряко и непосредствено права и интереси и то рефлектира негативно в правната сфера, засегнатите от него субекти имат право да го обжалват пред ЦИК, като обосноват личния си, пряк и непосредствен правен интерес /Решение № 21 от 26.10.1995 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конст. дело № 18/1995 г. за тълкуване на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България/.
Неоснователен е и доводът за необоснованост на първоинстанционното решение. Необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоки, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена, като формираните правни изводи се основават на събраните доказателства.
Неоснователно се твърди и нарушение на материалния закон. Въз основа на приетия за безспорен факт, че по време на предизборната кампания за местните избори 2019 г. г-н С. е дал „обещание“, че ще забрани или спре т.нар. „[заличен текст]“ съдът е приел, че действията и изявите му в тази връзка не осъществяват твърдяната от жалбоподателите дискриминация по смисъла на § 1, т. 1 и § 1, т. 5 ЗЗДискр.
Дискриминационното третиране под формата на тормоз е отделен, самостоятелен вид дискриминация и съгласно разпоредбата на чл. 5 във вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр. е дефиниран като всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване на достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. От анализа на нормативната уредба е видно, че фактическият състав на тази форма на дискриминация предполага от страна на дискриминиращия субект наличие на нежелано поведение, свързано с някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., целящо да предизвика настъпване, като резултат, на негативни последици, или съответно предизвикало, като резултат, настъпването на такива последици, изразени в накърняване на достойнството и създаване на нежелана в отрицателен аспект среда, по отношение на лице (обект на тормоза), което от своя страна следва да е носител на защитен признак. Настоящият съдебен състав приема, че обосновано и законосъобразно в процесния случай съдът е приел, че не са налице елементите от фактическия състав на визираната форма на дискриминация по отношение касаторите по посочения признак "[заличен текст]". Изявленията на кандидата са неперсонифицирани, абстрактни и хипотетични, както правилно е приел решаващият съд, поради което не кореспондират на понятието „тормоз“ по смисъла на специалния закон.
За да е налице нарушение на забраната за дискриминация следва да е установено неравно третиране на лицето, което следва да е по-неблагоприятно и да е на основата на някой от признаците по чл. 4, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация. В случая правилно е прието, както от КЗД, така и от първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не се установяват законови предпоставки, покриващи съдържанието на определението, дадено от законодателя за „подбуждане към дискриминация /§1, т. 5 от ДР на ЗЗДискр/. Фактическия състав на посочената норма изисква да е налице пряко и умишлено насърчаване, даване на указание, оказване на натиск или склоняване към извършване на дискриминация, които признаци не са налице в едно хипотетично изявление, насочено към неопределен брой гласоподаватели.
По изложените съображения и при липса на пороците сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора на ответните страни С. К. К. и П. В. В. се дължат направените по делото разноски, изразяващи се в адвокатско възнаграждение. Предвид възражението на касаторите по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК настоящата инстанция намира, че следва да редуцира претенцията до размера от по 1 000 лв. за всяка от претендиращите страни. Така определеното възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на спора и е в размер, съгласно чл. 8, ал. 1 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. "първо", предл. "първо" АПК, Върховният административен съд, Пето отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 4763 от 13.07.2023 г., постановено по адм. дело № 2788/2023 г. от Административен съд София-град.
ОСЪЖДА Р. С. С. с адрес Български хелзинкски комитет, гр. София, ул. „Върбица“ № 7, ет. 4 и Д. И. Л. с адрес гр. София, [улица], ет. [номер] да заплатят на С. К. К., [ЕГН] и на П. В. В., [ЕГН] направените по делото разноски, изразяващи се в адвокатско възнаграждение, в размер на по 1 000 /хиляда/ лева за всеки.
Решението е окончателно.