Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на К.  Т., чрез процесуалния си представител, против решение № 24515/22.11.2024 г., постановено по адм. д. № 5255/2024 г. по описа на Административен съд – София - град.

Касационният жалбоподател твърди, че решението е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон - касационно основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Прави искане за отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отмени оспорената заповед. Претендира присъждане на разноски, за които представя списък.

Ответникът – Министърът на правосъдието, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли оспореното съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски, представляващи юрисконултско възнаграждение, представя списък.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на решението в сила.

Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за нея и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.

Разгледана по същество е неоснователна.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от К.  Т. против заповед № ЧР-01-109 от 10.05.2024 година на министъра на правосъдието. С обжалваната заповед на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на К.  Т., заемаща длъжността „директор“ на дирекция „Българско гражданство“ в министерство на правосъдието, с ранг IV старши - поради обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 ЗДСл. Съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

За да постанови акта си решаващият съд, след цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото, включително вземайки предвид доводите и възраженията на страните, както и релевантните за спора факти и обстоятелства е достигнал до верни правни изводи.

Неоснователни са доводите за нарушение на материалния закон, поддържани като касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. В касационната жалба по същество се възпроизвеждат възраженията на първоинстанционното производство, обсъдени и обосновано отхвърлени в решението. Предвид излагането им и като касационни доводи, то следва да се посочи, че са неоснователни. В решението си съдът е обсъдил фактическите обстоятелства, релевантни за правния спор относно законосъобразността на заповедта.

Правилно съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен административен орган и при спазване на процедурните правила и закона.

Правилен е изводът на съда относно неприложимостта на сочената предварителна закрила при уволнение по чл. 333, вр. чл. 328,ал. 1, т. 11 КТ, предвид заболяването на жалбоподателката. В процесния казус основанието за прекратяване на служебното правоотношение е чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл -поради обективна невъзможност държавният служител да изпълнява служебните си задължения извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3ДСл и в този смисъл посочената закрила е неприложима, тъй като основанието по чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСЛ съответства на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ - при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, а не на чл. 328, ал. 1, т. 11 КТ както правилно посочва първоинстанционният съд.

В процесния казус органът по назначението е прекратил служебното правоотношение, на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл. В случая законосъобразността на прекратяването се преценява с оглед кумулативното проявление на предпоставките за създадена нова фактическа обстановка, която води до невъзможност за изпълнение от служителя на задълженията на длъжността и причините за това да са непреодолими и за двете страни по правоотношението, т.е. не зависят от волята на тези страни. Посочените предпоставки формират обективната невъзможност по смисъла на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл.

Обосновани и съобразени с доказателствата по делото и материалния закон са изводите на първоинстанционния съд относно наличието на предпоставките на чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, при които законосъобразно органът е прекратил служебното правоотношение. С отнемането на разрешението за достъп до класифицирана информация с акт за Отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация № 167 от 25.05.2017 г., на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 и т. 8, във вр. с чл. 41, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 42, ал. 1, т. 2 от Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС), е създадена нова фактическа обстановка, засягаща изпълнението на служебните задължения. Отнемането е юридически факт, който поставя лицето в обективна невъзможност да продължи да осъществява специфичните дейности и функции на заеманата длъжност. Този факт не зависи от волята на органа по назначението и е обоснован от обективни факти извън правоотношението по служба. К. Т. е възстановена на работа на 07.12.2020 г. на длъжност „директор“ на дирекция „Българско гражданство“ в Министерство на правосъдието със заповед № ЧР-01-351/07.12.2020 г. на министъра на правосъдието в изпълнение на влязло в сила съдебно решение № 1990/07.02.2020 г. по адм. дело № 12455/2017 г. на ВАС, 3-членен състав, потвърдено с решение № 14567/25.11.2020 г. по адм. дело № 4059/2020 г. на ВАС, 5-членен състав, като още при обжалването на дисциплинираното и уволнение и впоследствие - при възстановяването и на работа на същата длъжност в Министерство на правосъдието, жалбоподателката е била наясно, че за заеманата длъжност се изисква достъп до класифицирана информация (КИ) и че тя самата е притежавала такъв достъп до момента на отнемането му от ДАНС. Със създадената нова фактическа обстановка, източник на която е актът по чл. 59 ЗЗКИ, служителят не отговаря на изискванията за заемане на длъжността и не може да изпълнява задачите по тази дейност, като причините не са определени от волята на страните.

Не се спори по делото, че посочената длъжност „директор“ на дирекция „Българско гражданство“ в Министерство на правосъдието е била включена в списъка по чл. 37 ЗЗКИ и в този смисъл при отнет достъп до КИ, органът по назначаването е бил длъжен да предприеме действия, с които К.  Т. да попълни документите за започване на процедура за достъп до КИ. Съгласно чл. 38 ЗЗКИ достъп до класифицирана информация се разрешава във връзка с изпълнение на служебни задължения или конкретно възложени задачи, а не абстрактно и без да е необходимо, от което се налага извод, че притежаването на разрешение за достъп до класифицирана информация от К.  Т. е изискване във връзка със заеманата към този момент от нея длъжност „директор“ на дирекция „Българско гражданство“ в Министерство на правосъдието. В случая след заемане на длъжността на 07.12.2020 г. на К.  Т. четири пъти са и предоставяни документи (на 27.09.2021 г. и 21.02.2023 г. – на служебния имейл, на 19.02.2024 г. и 22.04.2024 г. – лично, за което е подписан приемо-предавателен протокол), които тя е следвало да попълни, за да започне процедурата по проучване за достъп до КИ. При възстановяване на посочената длъжност директор на дирекция „Българско гражданство“ към 07.12.2020 г. посочената длъжност е била в списъка по чл. 37 ЗЗКИ, поради и което за  Т. е възникнало задължението да подаде документи за започване на процедура по проучване за достъп до КИ.

Неоснователно е възражението на касатора, че отнемането на достъпа не било обвързано с невъзможност да изпълнява възложените й служебни ангажименти. Първоинстанционният съд правилно е приел, че като не отговоря на изискванията на ЗЗКИ, К. Т. като „директор“ на дирекция „Българско гражданство“ в Министерство на правосъдието, не би могла в изпълнение на основаната цел на длъжността - ръководство, организация и контрол на осъществяваните дейности от служителите в дирекцията, да създаде организация на работа, която да позволява получаване, обработка и съхранение на класифицирана информация и това обстоятелство е от съществено значение за хипотезата, при която е прекратено служебното й правоотношение.

По делото са налице безспорни доказателства относно инициирането и провеждането на друга последваща процедура по проучването на К. Т. да й бъде издадено разрешение за достъп до класифицирана информация, необходимо за изпълнение на заеманата от нея длъжност в Министерство на правосъдието. В случая органът по назначението е съобразил, че достъпа до КИ за Т. е бил отнет през 2017 от ДАНС при предходното заемане на същата длъжност от жалбоподателката преди дисциплинарното й уволнение през 2017 г., отменено от ВАС. От както  Т. е възстановена на длъжност същата не е предприела действия за получаване на достъп до КИ, въпреки че на нея четири пъти са и изпращани документи за стартиране на процедура за достъп до КИ, и въпреки дадените срокове и изминалото време над три години и половина тя не ги е попълнила. Настоящият съдебен състав споделя крайния извод на съда, че са налице елементите от фактическия състав на приложената норма - чл. 107, ал. 1, т. 5 ЗДСл, тъй като е налице нова фактическа обстановка, при която касаторът обективно не може да изпълнява възложените функции, като тази невъзможност е непреодолима.

На основание горното настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на обжалваното съдебно решение не са налице сочените от касатора нарушения по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и своевременно направеното искане в тази връзка на ответника следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лв.

Воден от изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. Първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 24515/22.11.2024 г., постановено по адм. д. № 5255/2024 г. по описа на Административен съд – София - град.

ОСЪЖДА К. Т., [ЕГН] да заплати на Министерство на правосъдието разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 (двеста и петдесет) лева.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.