Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Агенция по вписванията, чрез процесуален представител, против решение № 7120 от 31.05.2024 г., постановено по адм. дело № 12001/2023 по описа на Административен съд София-град (АССГ).
В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост - касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което жалбата на П. Р. С. срещу писмо от 16.11.2023 г. на изпълнителния директор на Агенция по вписванията да бъде отхвърлена. Претендира се присъждане на съдебно-деловодни разноски за двете инстанции.
Ответната страна П. Р. С., чрез процесуален представител адв. П. Доровски, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Иска отхвърляне на касационната жалба като неоснователна и оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. Претендира разноски за касационната инстанция.
Представителят на Върховна прокуратура представя становище за основателност на касационната жалба.
След преценка на обстоятелствата по спора и в рамките на дължимата проверка по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 от АПК, настоящият касационен състав на Върховния административен съд (ВАС), Пето отделение, приема следното от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
С обжалваното първоинстанционно решение АССГ е отменил писмо от 16.11.2023 г. на изпълнителния директор на Агенция по вписванията, с което е отказано поисканото от П. Р. С. с молба от 30.10.2023 г. признаване и ползване на платен годишен отпуск за времето от датата на уволнението му – 17.06.2020 г., до датата на възстановяването му на работа – 04.10.2021 г.
Установено по делото е, че за посочения период (17.06.2020 г.–04.10.2021 г.) служебното правоотношение на П. Р. С. на длъжността „директор на Регионална дирекция – гр. София“ към Агенция по вписванията е било прекратено, като след постановяване на решение № 10004/04.10.2021 г. по адм. дело № 6493/2021 г. по описа на ВАС, с което е оставено в сила решение № 1427/08.03.2021 г. по адм. дело № 6438/2020 г. по описа на АССГ, с което е отменена заповедта за уволнението му, П. Р. С. е възстановен на същата длъжност.
Спорен по делото е въпросът дали жалбоподателят в първоинстанционното производство има право на редовен платен годишен отпуск в съответно полагаемия размер за времето от незаконното си уволнение до възстановяването си на работа. Както в молбата си от 30.10.2023 г. до административния орган за признаване и предоставяне на възможността за ползване на такъв платен годишен отпуск, така и в първоинстанционната си жалба П. Р. С. се позовава на решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25 юни 2020 г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19, с предмет две преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС съответно от районен съд Хасково (България) (С-762/18) и от Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд, Италия) (С-37/19), относно тълкуването на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време (Директива 2003/88) и на чл. 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС).
Съгласно точка 81 от решението на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19 на първия въпрос по дело C-762/18 следва да се отговори, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това, че през този период не е полагал действително труд за работодателя.
Решаващи за този извод на СЕС са мотивите, изведени в точки 67, 68, 69 и 70 от цитираното решение по съединени дела С-762/18 и С-37/19, според които както настъпването на нетрудоспособност поради болест, лишаването на работника от възможност да работи заради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, по принцип е непредвидимо и не зависи от волята на този работник (точка 67). Обстоятелството, че в периода от датата на незаконното му уволнение до датата на възстановяването му на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на това уволнение със съдебно решение съответният работник не е полагал действително труд за работодателя си, се дължи на действията на последния, довели до незаконното уволнение, без които работникът щеше да може да работи през посочения период и да упражни правото си на годишен отпуск (точка 68). Ето защо периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването на работника на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението със съдебно решение трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен годишен отпуск (точка 69). Следователно практиката на Съда относно правото на платен годишен отпуск на работник, който поради болест не е бил в състояние да упражни правото си на посочения отпуск през референтния период и/или периода на прехвърляне, определен в националното право, е съответно приложима към хипотеза като разглежданата в главните производства по всяко от двете цитирани съединени дела, при която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, не е полагал действително труд за работодателя си през периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа (точка 70). Въз основа на тези съображения СЕС стига до извода, че работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнението до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна (точка 78).
В настоящия случай непрестирането на работна сила, макар не по трудово, а по служебно правоотношение, е поради незаконно уволнение – т.е. поради незаконосъобразни действия на органа по назначаването, които са причината служителят да не е в състояние нито да изпълнява задълженията и функциите по служебното си правоотношение, нито да упражнява правата, произтичащи от това правоотношение, между които и правото на платен годишен отпуск.
Наред с горното, доколкото Директива 2003/88 не въвежда разграничение между полагането на труд по трудово или служебно правоотношение (т.е. не ограничава понятието „работник“ до определена категория лица, полагащи труд по точно определен вид правоотношение) и предвид цитираната в обжалваното първоинстанционно решение практика на СЕС, относима към въпроса за категоризирането на различни лица като „работници“ по смисъла и за целите на Директива 2003/88, следва да се приеме с убеденост, че настоящият случай попада в приложното поле на тази директива и следователно към него следва да намерят изцяло приложение изводите на СЕС, изведени в решението от 25 юни 2020 г. по съединени дела С-762/18 и С-37/19.
Предвид изложеното, след като в случая не се оспорват релевантните факти на незаконно уволнение и възстановяване на служителя на работа вследствие на отмяната на това уволнение със съдебно решение, настоящият състав приема за съответни на приложимите материалноправни норми изводите на първоинстанционния съд за възникнало в полза на служителя право на платен годишен отпуск за времето от незаконното му уволнение до датата на възстановяването му от съда на същата длъжност. Правилни и съобразени с актуалната практика на СЕС са мотивите на АССГ, довели до заключението за незаконосъобразност на оспорения отказ за признаване и предоставяне за ползване на платения годишен отпуск за времето на незаконното уволнение, обективиран в писмо от 16.11.2023 г. на изпълнителния директор на Агенция по вписванията.
Първоинстанционното решение е и обосновано. Изводите на съдебния състав кореспондират със събраните по делото доказателства и са формирани след тяхната правилна преценка.
С оглед на гореизложеното решението на АССГ е постановено при липса на отменителното основание по чл. 209, т. 3 от АПК и като допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
Съобразно изхода на спора и представените от ответника по касация доказателства в подкрепа на своевременно направеното искане за разноски за настоящата инстанция, на същия следва да се присъди сумата от 1250.00 лева, представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 04.12.2024 г. с адв. П. Доровски.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7120 от 31.05.2024 г., постановено по адм. дело № 12001/2023 по описа на Административен съд София-град.
ОСЪЖДА Агенция по вписванията да заплати на П. Р. С., [ЕГН], сумата от 1250.00 (хиляда двеста и петдесет) лева, разноски по делото за настоящата инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.