Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по две касационни жалби, както следва:
Касационна жалба, подадена от Комисията за защита от дискриминация /КЗД/Комисията/, чрез процесуалния й представител юрисконсулт Н. Кръстева, против Решение №23877 от 10.07.2025 г., постановено по адм. дело № 5135/2025 г. по описа на Административен съд София – град/АССГ/. Изложени са съображения за незаконосъобразност на постановеното съдебно решение поради съществени материални и процесуални нарушения и несъобразяване с целта на закона - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд е обявил нищожността на оспорения административен акт на КЗД, като издаден от некомпетентен орган, при изтекъл мандат. АССГ не е съобразил Решение №12/27.09.2022 г. на Конституционния съд/КС/ по конст. дело №7/2022 г., относимо към колективния орган КЗД в случая по аналогия. Административният съд не е взел предвид възприетото от Конституционния съд в Решение №13/15.12.2020 г. по конст. дело №12/2010 г. тълкуване на правната категория „мандат“. На последно място, касаторът посочва, че следва да се съобрази и Решение №13/15.12.2010 г. по конст. дело №12/2010 г. на КС, съгласно чиито мотиви предсрочно прекратяване на мандат, установен от Конституцията, може да се извърши единствено на основанията, предвидени в нея, а ако такива не са предвидени - на основанията, предвидени в закон. Поради обстоятелства, които не са по вина на колективния орган, не е проведена процедура по избор на нов състав на КЗД след изтичане на мандата по чл.41, ал.2 от Закона за защита от дискриминация/ЗЗДискр./. Не са налице основанията за прекратяване правомощията на членовете по чл.44 от ЗЗДискр., поради което единственият възможен ход е членовете на Комисията да продължат да изпълняват функциите и правомощията си, каквато е практиката и на други колективни органи. Неправилно административният съд е приел, че в Закона за защита от дискриминация не е предвидена възможност до избиране на състав на КЗД, членовете на предходния състав с изтекъл мандат да изпълняват функциите на КЗД, както да бъдат преизбирани за втори мандат. Според касатора въпреки, че е налице празнота в закона, липсва изрична забрана членовете на КЗД да продължат изпълнението на функциите си до избор на нови членове, както и да бъдат преизбирани - втори път или многократно. По изложените доводи се иска от касационната инстанция да отмени съдебното решение и да върне делото за ново произнасяне или да се произнесе по съществото на спора.
В съдебно заседание касаторът КЗД не се представлява. Постъпило е писмено становище от процесуалния представител юриск. Б. Борисова, която не възразява да бъде даден ход на делото, излага съображения по същество, претендира юриск. възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатските възнаграждения.
Постъпила е и втора касационна жалба – от К. С. С., чрез процесуалния й представител адв. Д. Линев, в която са изложени подробни доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради противоречието му с материалния закон и необоснованост. Незаконосъобразно АССГ е обявил нищожността на оспореното решение на КЗД поради некомпетентен състав на административния орган. В тази връзка се цитират Решение на КС №12/27.09.2022 г. по конст. дело №7/2022 г. и Определение № 7/24.07.2023 г. на КС по конст. дело №9/2023 г. Сочи се, че АССГ неправилно се е позовал на Решение на Съда на Европейския съюз/СЕС/ от 30.04.2025 г. по съединени дела С-313/23, С-316/23 и С-332/23, касаещо правомощия на Инспектората на Висшия съдебен съвет/ВСС/. Върховният административен съд/ВАС/ също се е произнесъл по казус, касаещ изтекъл мандат на Инспектората на ВСС – Определение №8513/19.08.2025 г. по адм. дело №6562/2025 г. на 5-членен състав, а съответно Върховният касационен съд е обсъдил въпроса за нищожност на въззивен съдебен акт, постановен от съдебен състав, в който участва като член съдия, назначен от ВСС с изтекъл мандат - Определение №2435/30.07.2025 г. по т. д. №551/2025 г. на ВКС, I ТО.
Иска се от касационната инстанция да отмени съдебното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на административния съд по съществото на спора.
Касаторът К. С. излага допълнителни доводи за неправилност на направените от първоинстанционния съд правни изводи относно материалната незаконосъобразност на решението на КЗД. Сочи се, че по време на изпълнение на трудово - правни функции, докато С. е била служител в Министерство на културата/МК/ и настоящ такъв в Народен театър/НТ/ „Иван Вазов“, в периода от юли 2021 г. до януари 2023 г., е била обект на системен дискриминационен тормоз от страна на В. М., осъществяван в качеството му на служебен министър на културата, който пост е заемал до 03.02.2023 г. В серия от негови административни актове и последващи публични изяви и интервюта в национални медии, М. демонстрирал открита непоносимост към личността на С., целяща публичното й оклеветяване и осъществяване на недопустима, безпричинна принуда и натиск по отстраняването от заеманите от нея длъжности и прекъсване на трудовата й кариера. Неправомерните действия на бившия министър на културата могат да бъдат условно разделени в две фази: първата - по време на работата на С. в Министерство на културата, а втората фаза - по време на работата й в НТ“Иван Вазов“. В касационната жалба се описват подробно действията, изказванията и поведението на М., касаещи С. и се твърди, че същите представляват тормоз по признаците „лично положение“, „обществено положение“ и „политическа принадлежност“. Иска се от касационния съд да отмени решението на АССГ и да реши спора по същество, като отхвърли жалбата на М. срещу решението на КЗД. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът - В. В. М., в съдебно заседание не се явява и не се представлява. Не депозира отговор по касационните жалби. Постъпила е молба - становище от процесуалния представител адв. Ю. Дацев, с която заявява, че няма да представя писмени доказателства и няма доказателствени искания. Моли касационната инстанция да остави в сила съдебното решение като правилно. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационните жалби и неправилност на съдебното решение.
Върховният административен съд, състав на Пето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема за установено следното:
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, против подлежащ на оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за тях, както и в рамките на преклузивния срок по чл. 211 от АПК, поради което са процесуално допустими.
Разгледани по същество, касационните жалби са основателни.
Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд София - град е Решение № 89 от 11.03.2025 г. на Комисия за защита от дискриминация, петчленен разширен състав, по преписка №23/2023 г. с което е установено, че В. В. М., заемал поста Министър на културата и орган по назначаването, за периода от месец май 2021 г. до месец декември 2022 г., е допуснал нарушение на забраната за дискриминация по смисъла на чл.5 от ЗЗДискр., във вр. с §1, т.1 от ДР на ЗЗДискр., като е създал условия за враждебна, обидна и унизителна среда на работното място спрямо К. С. С., на основата на признаците „лично положение“, „обществено положение“ и „политическа принадлежност“. С решението КЗД е наложила на М. административно наказание глоба в размер на 500 лв., на основание чл.78, ал.1 от ЗЗДискр. С административния акт КЗД е препоръчала на М. на основание чл.47, т.6 от ЗЗДискр. занапред от постановяване на решението да се въздържа от изявления по адрес на К. С. С., основани на защитени признаци по чл.4, ал.1 от ЗЗДискр.
Съдът е приел за установена фактическата обстановка, така както е описана в решението на КЗД.
Административното производство пред КЗД е започнало по жалба на К. С. с Вх. №44-00-403/01.02.2023 г. срещу В. М.- служебен министър на културата, в която са изложени твърдения за дискриминационен тормоз на работното място по признаци: „лично положение“, „обществено положение“ и „политическа принадлежност“.
От доказателствата, събрани в хода на производството пред КЗД се установява, че С. е заемала длъжността „Главен секретар“ в Министерство на културата в периода 16.05.2017 г. – 06.08.2021 г., на която длъжност била назначена от Б. Банов - Министър на културата, но не е била член на политическа партия и длъжността й не е била част от политически кабинет към това министерство. След като на 12.05.2021 г. било назначено служебно правителство, за нов Министър на културата съответно бил назначен В. М.. С. сочи, че още с встъпването си като Министър на културата през май 2021 г. М. започнал да оказва върху нея натиск да напусне длъжността „Главен секретар“, като й било отправено предложение по реда на чл.107а от Закона за държавния служител/ЗДСл./. С. не приела това предложение, след което последвали две дисциплинарни наказания – “Порицание“ и „Уволнение“ с издадени от М. две заповеди в кратък период от време - на 16.07.2021 г. и на 06.08.2021 г. И двете заповеди били обжалвани от С. по съдебен ред, а впоследствие отменени от АССГ и от ВАС. След възстановяването й на длъжността „Главен секретар“ С. напуснала по свое желание Министерство на културата и считано от 18.10.2022 г. започнала работа като „Главен секретар“ в НТ “Иван Вазов“. Служебната репресия от страна на М. продължила. Формален повод били последиците от междуличностен спор между режисьора А. М. и завеждащия пиара на театъра В. К.. В качеството й на Главен секретар на НТ на С. било възложено извършването на вътрешна проверка във връзка с инцидент от 29.10.2022 г., придобил изключителна публичност с разнопосочни обществени оценки - на вратата на служебния кабинет на К. било написано: „ ДПС“, „Връзки с обществеността на Ахмед Доган“ и „Изчезвай!". Във връзка с този инцидент М. в качеството му на служебен министър на културата многократно призовавал директора на НТ да уволни С. в серия от интервюта по национални медии – БТВ, БНР и др., както и в публикации в различни сайтове, които касаторът С. подробно описва по дати – на 07.11.2022 г., на 10.11.2022 г., на 13.11.2022 г., на 01.12.2022 г., на 11.12.2022 г., на 20.12.2022 г. и на 21.01.2023 г., за които прилага съответните линкове. При тези интервюта и публикации М. отправял ултимативно искане Главният секретар на НТ да бъде освободен от длъжност от работодателя – Директора на НТ“Иван Вазов“, като квалифицирал тази длъжност като „измислена служба“, „някаква странна служба“ и др., независимо, че длъжността „Главен секретар“ е предвидена в Устройствения правилник на НТ, утвърден на 08.10.2010 г., съществува като длъжност в последващи устройствени правилници на НТ - от 2012 г., както и в утвърдения от В. М. на 19.09.2022 г. такъв.
Не се спори по делото, че В. М. е бил Министър на културата в три служебни правителства - за периода от 12.05.2021 г. до 15.09.2021 г.; от 16.09.2022 г. до 12.12.2021 г. и от 02.08.2022 г. до 03.02.2023 г.
Първоинстанционният съд е проследил хронологично производството пред КЗД, като е установил, че са спазени всички изисквания - определен е докладчик, изискани са становища от страните и доказателства, изготвен е доклад - заключение, преписката е разгледана на заседание на петчленния състав и са приети доказателствата по преписката.
С оспореното решение съставът на КЗД е намерил жалбата за основателна. Прието е, че спрямо С. е осъществен "тормоз" въз основа на защитените признаци "лично положение", „обществено положение“ и „политическа принадлежност“. Комисията е изложила мотиви, че спрямо С. е упражнен тормоз от М. по времето, когато е работила в МК, изразяващ се в конкретни системни и целенасочени действия за освобождаването й от длъжност, а именно - отправени са и покана по чл. 107а, ал.1 от ЗДСл. да напусне министерството и покана за изслушване онлайн, когато е била в отпуск по болест във връзка с [заличен текст], наложени са й две дисциплинарни наказания в кратък период от време - през юли и август 2021 г., които действия са довели до създаване на враждебна и застрашителна среда спрямо нея на работното й място. Според административния орган тези действия показват отрицателно отношение, основано на признаците „лично положение“ – заради упражняваното право на труд в министерството и болестта, от която е страдала; „обществено положение“ – заради заеманата от нея длъжност „Главен секретар“ в МК, т.е. държавен служител, осъществяващ административно ръководство на администрацията на МК, и „политическа принадлежност“ – заради установената от публичните изказвания на М. презумпция, че след като е работила дълго в министерството на отговорна длъжност, същата е свързана с определена политическа партия. В решението е прието, че спрямо С. е упражнен тормоз от М. и по времето, когато тя е работела като Главен секретар в НТ“Иван Вазов“, като са приложени разпечатки от негови изявления в медиите, в които акцентира, че С. е уволнена от него, посочена е политическата й принадлежност. В тези изявления М. не е посочил името на С., но същите са станали достояние на служители на министерството, а последните са успели да я идентифицират. Описаните действия потвърждават отрицателното отношение, основано на признака „политическа принадлежност“ и са възприети за нарушение на чл. 5 от ЗЗДискр.
За да обяви нищожността на оспореното решение на КЗД първоинстанционният съд е приел, че същото е издадено от некомпетентен административен орган, при изтекъл мандат, в нарушение на принципа на законност, установен в чл.4 от АПК. Съдът е посочил, че Комисията е независим специализиран държавен орган за предотвратяване на дискриминация, защита от дискриминация и осигуряване равенство на възможностите – чл.40, ал.1 от ЗЗДискр. Съгласно горецитираната разпоредба Комисията се състои от 9 души, от които поне четирима юристи. Народното събрание избира 5 от членовете, в това число - Председателя и Заместник - председателя на комисията, а Президентът на Република България назначава 4 от членовете на комисията. Мандатът на членовете на комисията е 5 години. Съгласно чл. 64, ал.1 от ЗЗДискр. решенията се вземат с обикновено мнозинство от членовете на заседателния състав и се подписват от него.
АССГ е приел, че към датата на издаване на оспорения административен акт, съставът на КЗД, който го е постановил, състоящ се от петима членове, не е бил избран по реда и при условията, установени в ЗЗДискр., тъй като О. К., З. Д. и Б. Х. са избрани за членове на КЗД с решение на Народното събрание /НС/ от 28.07.2017 г., а П. К. и С. Й. са назначени за членове на КЗД с укази на президента на 11.08.2017 г. Мандатът и на петимата членове е изтекъл през 2022 г. АССГ е посочил, че в продължение на близо 3 години те изпълняват „ролята“ на членове на КЗД, въпреки че мандатът им е изтекъл. Според първоинстационния съд в закона не се предвижда възможност до избирането на нов състав на КЗД, членовете на предходния състав с изтекъл мандат да продължат да изпълняват функциите на КЗД. Не е предвидена и възможност за преизбиране на тези членове за втори мандат. Това е така с оглед принципа на законност, установен в чл.4, ал.1 от АПК, както и с оглед основните начала на Конституцията - чл.4, ал.1. АССГ е определил като нетърпимо за правовия ред положението, при което едни и същи лица осъществяват функциите и правомощията на независим специализиран държавен орган, въпреки че мандатът им, установен в закона, е изтекъл. Решаващият съд е цитирал избирателно част от мотивите на Решение №12/27.09.2022 г. по конст. дело №7/2022 г. и Решение от 30.04.2025 г. по дело С-313/2023 г. на СЕС. Според първоинстанционния съд решението на СЕС се основава на принципите за законност и независимост в действията на държавните органи в една правова държава и са приложими за всички органи, а не само за тези, опериращи в рамките на едната от трите власти. Решението на СЕС касае правомощия на Инспектората на ВСС по извършване на проверки и предложение до друг орган - ВСС, който приема окончателното решение. След като тези принципи СЕС налага като стандарт при упражняване на едно по-скоро съвещателно правомощие, на още по-голямо основание същите са приложими в дейността на една юрисдикция, която взима решения, каквато е КЗД. При така изложените правни доводи АССГ е обявил решението на КЗД за нищожно.
Решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон.
Изложените от първоинстанционния съд мотиви за липса на компетентност с позоваване на Решение на СЕС от 30 април 2025 г. по съединени дела С - 313/23, С – 316/23, С – 332/23 относно тълкуването на член 19, §1, втора алинея от Договор за Европейски съюз във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, са незаконосъобразни. С това решение Съдът на Европейския съюз се е произнесъл само по отношение изпълнението на лимитативно определени правомощия на членовете на Инспектората на ВСС, касаещи осъществяваните от тях проверки на дейността на магистратите при изпълнение на техните функции, на проверки за почтеност и липса на конфликт на интереси при магистратите, както и правомощието им да предлагат на друг орган на съдебната система образуването на дисциплинарно производство с оглед на налагането на дисциплинарни наказания на магистратите, а не по отношение на всички законово определени правомощия на Инспектората.
В настоящия случай - по отношение на КЗД решението от 30.04.2025 г. по дело С-313/2023 г. С – 316/23, С – 332/23 е неотносимо.
Съдът е цитирал Решение №12/27.09.2022 г. по конст. дело №7/2022 г., което също касае Инспектората на ВСС, но незаконосъобразно е тълкувал мотивите на това решение. В горецитираното конституционно решение изрично е прието, че с изтичането на срока, за който са избрани, главният инспектор и инспекторите в Инспектората на ВСС изпълняват своите функции до избирането от Народното събрание на главен инспектор, съответно инспектори. Става въпрос за всички правомощия на Главния инспектор и на инспекторите от Инспектората на ВСС, а не за конкретни, изрично изброени такива. В решението на КС са изложени подробни съображения относно правната категория „мандат“, като е посочено, че следва да се даде приоритет на защита на принципа на непрекъснатост, отнасящ се до съществуването и функционирането на държавния орган, като конкурираща се висша ценност с друга такава – мандатността, представляващ предоставяне на правна възможност да се осъществяват конкретни държавни функции за определено време.
Оспореното решение на КЗД не е нищожно, въпреки че е изтекъл през 2022 г. индивидуалният мандат на петимата членове на състава, постановил същото.
КЗД е колективен административен орган, поради което прекратяването на мандата й не е обусловено от изтичането на срока на персоналния мандат на нейните членове. Всички девет членове, формиращи състава на колективния орган за защита от дискриминация, са били избрани от Народното събрание или назначени от Президента на Република България през 2017 г. Следователно петгодишният мандат на членовете на КЗД, установен в чл. 41, ал. 2 от ЗЗДискр., е изтекъл преди три години. КЗД е единственият специализиран административен орган, чиито правомощия са защита срещу всички форми на дискриминация. КЗД е колективен административен орган, учреден в изпълнение на задълженията на страната като държава-член на Европейския съюз.Следва да се отчете, че нормата на чл. 41, ал. 2 от ЗЗДискр. предвижда срок на мандата на членовете на Комисията от пет години, но не мандат на колективния орган КЗД. Комисията като колективен административен орган заседава в тричленни или петчленни състави по възложените й от ЗЗДискр. производства. Правомощията на КЗД по ЗЗДискр. са й възложени именно в качеството й на колективен орган. Изтичането на персоналните мандати на членовете на Комисията не е еквивалентно на изтичане на мандата на колективния административен орган. Налице е законосъобразна форма на т.нар. „несъщинско удължаване“ на мандата на КЗД, защото последната като колективен орган не би могла да упражнява функциите си, установени в Конституцията и ЗЗДискр., без да е налице нейният персонален състав/ виж Решение №12/27.09.2022 г. по конст. дело №7/2022 г. на КС/. Ако се приеме обратното, би се стигнало до засягане на демократичните ценности каквито са стабилно функциониране на правовата държава, защита правата на гражданите, изискването за правна сигурност и предвидимост. В противен случай би се стигнало до нарушаване на основния принцип на държавно устройство за стабилност на държавните институции, а в конкретния случай, по отношение на КЗД - до невъзможност за реализиране на конституционно установеното право на гражданите на ефективна защита срещу нарушаване на забраната за дискриминация и правата на човека.
Въпреки, че срокът на персоналните мандати на 5-членния състав на КЗД, постановил оспореното решение, е изтекъл към 11.03.2025 г. /датата на издаване на процесния административен акт/, то в интерес на обществото е осъществяването на функциите на КЗД в състава й да продължи до избирането на нов състав. Формирането на нов персонален състав на КЗД е в компетентността на Народното събрание и Президента, поради което неупражняването на правомощията за избор, съответно назначаване на нови членове от тези държавни институции, означава конклудентно изразена воля за удължаване на мандата на Комисията в публичен интерес/ виж Решение № 13 от 15.12.2010 г. на Конституционния съд по конст. дело № 12/2010 г./. Следва да се отбележи, че с решения на Народното събрание от 08.05.2025 г. са избрани пет нови членове на КЗД, а с укази от 16.05.2025 г. са назначени от Президента на Република България четирима членове на настоящия състав на КЗД.
В обобщение - оспореното решение на КЗД е прието от компетентен орган.
В решението си съдът е извършил преценка и за законосъобразност на оспорения акт на КЗД, като е приел, че е издаден при спазване на процесуалните правила, но при неправилно приложение на материалния закон.
Съгласно чл. 4, ал.1 от ЗЗДискр. забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. Съгласно чл. 5 от ЗЗДискр. тормозът на основа на признаците по чл. 4, ал. 1, сексуалният тормоз, подбуждането към дискриминация, преследването и расовата сегрегация, както и изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, се смятат за дискриминация. По смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗЗДискр. "Тормоз" е всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Правилно съдът е приел, че за да е налице осъществен състав на "тормоз" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр. е необходимо кумулативното реализиране на три отделни материалноправни предпоставки – 1. нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено физически, словесно или по друг начин; 2. това поведение да има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и 3.да е създадена враждебна, принизяваща, обидна или застрашителна среда.
По отношение на първата предпоставка АССГ е посочил, че неправомерният диференциран подход към дадено лице или определен кръг лица трябва да е обвързан от признак по чл. 4 от ЗЗДискр., т.е. не е достатъчно да се установи неблагоприятно третиране на определено лице или лица, а е необходимо да се докаже още, че това неблагоприятно третиране е извършено по някой от признаците, очертани в чл. 4 от ЗЗДискр. Според съда следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение/третиране, и причината за него, която при всички случаи следва да се изразява в признак по цитирания чл. 4 от закона.
По отношение на твърденията на С., че е дискриминирана по признак „лично положение“ съдът е приел, че от същата не е посочен какъвто и да е значим, иманентно присъщ й белег, сравним по значение с останалите защитени признаци, които обективно характеризират една личност като такава, за да се приеме, че изпълва съдържанието на защитения признак "лично положение", за да се изследва и приеме осъществяване на дискриминационни действия именно по този белег, съответно признак. Този извод е неправилен. Касационната инстанция споделя изложените съображения от КЗД, че болестното състояние на С. е такъв белег. От писмените доказателства по делото се установява, че С. е била в отпуск по болест в периода от 20.05.2021 г. – 24.09.2021 г., т.е. около 4 месеца. Касае се за отпуск по болест във връзка с оперативна интервенция в [заличен текст] лечебно заведение, за който С. е представила своевременно болнични листове. Оспорването на болничните листове не е незаконосъобразно, тъй като като при съмнение за неправомерно издаване на болничен лист работодателят има право да го оспори. В конкретния случай обаче Министърът на културата, без да отчете здравословното състояние на С., е изискал от същата обяснения чрез връчване на покана от частен съдия изпълнител, в нарушение на предвидения в чл.97, ал.3 и ал.4 от ЗДСл. ред - с писмо с обратна разписка. След като С. не се е явила лично в сградата на Министерството на културата поради здравословното й състояние /[заличен текст]/ за даване на обяснения и изслушване, е била освободена от длъжност с налагане на дисциплинарно наказание „Уволнение“. Наложените на С. две дисциплинарни наказания – „Порицание“ и „Уволнение“ са отменени по съдебен ред, тъй като административният орган е допуснал фрапиращи нарушения в хода на дисциплинарните процедури, довели до нарушаване правото й на защита. В обхвата на признака "лично положение" следва да са включват само значими и ангажиращи за личността характеристики, равностойни със същностните основни признаци за личността каквито са полът, расата, здравословното състояние, сексуалната ориентация, възрастта, вярата. Допълнителни характеристики, от рода на посочените, които по своя характер са временни, случайни и повърхностни не могат да бъдат приети за изпълващи съдържанието на признака "лично положение". Преценката следва да се извършва във всеки конкретен случай- в настоящия казус С. е била в отпуск поради сериозно заболяване, налагащо [заличен текст], т.е. не става въпрос за отпуск по болест поради различни заболявания, сравнително леки по своя характер, които са често посочвани в болничните листове като основание за отпуск по болест.
Изводите на съда за липса на признака "лично положение" с посочен белег от КЗД „болестно състояние“ са необосновани и не кореспондират на събраните доказателства и материалния закон.
По отношение на втория твърдян признак - „обществено положение“ КЗД е приела, че социалният статус на С. се определя от длъжността, която е заемала в МК. Според АССГ заеманата щатна длъжност със съответната работна заплата на дадено работно място, е временна и допълваща характеристика на неговия социален статус. В обхвата на признака "обществено положение" следва да са включват само значими и трайни характеристики, определящи социалния статус на лицето. Допълнителни характеристики от рода на заеманата длъжност, които по своя характер са временни, случайни и повърхностни не могат да бъдат приети за изпълващи съдържанието на признака "обществено положение“. АССГ е цитирал съдебна практика на ВАС, съгласно която в обхвата на признака „обществено положение“ не може да се включи заеманата длъжност. Касационната инстанция намира, че в конкретния казус заеманата от С. щатна длъжност „Главен секретар“ в МК не представлява такава „временна“ или „случайна“ характеристика. Напротив, става въпрос за лице, което заема висша ръководна длъжност, каквато е тази на „Главен секретар“ в Министерство на културата, считано от 16.05.2017 г. до 06.08.2021 г., когато С. е дисциплинарно уволнена от М., т.е. продължителният период от 4 години, в който С. е заемала тази длъжност, не може да се приеме като допълнителна характеристика на признака „обществено положение“, която е „временна, случайна или повърхностна“. Прави впечатление упоритостта на работодателя М. в предприетите от него действия, целящи С. да освободи заеманата от нея висша ръководна длъжност, без да се отчете, че има предписана от закона стриктна процедура за налагане на дисциплинарни наказания.
От писмените доказателства и събраните свидетелски показания се установява, че докато С. е заемала длъжността „Главен секретар“ в Министерство на културата е била поставена в изолация, изземвани са й правомощия, изисквани са й обяснения чрез частен съдебен изпълнител, извършвана е проверка на представените от нея болнични листове, които в своята съвкупност водят до правно обоснования от КЗД извод за осъществен тормоз по признаците „лично положение“ и “обществено положение“.
Правилно АССГ е посочил, че за да се разгледа на плоскостта на антидискриминационната уредба е необходимо уволнението да е в каузална връзка със защитен признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Според първоинстанционния съд такъв защитен признак не се установява, тъй като и двете заповеди за налагане на дисциплинарни наказания са отменени поради неспазена процедура по налагане на дисциплинарните наказания, което е закононарушение, но не е установена връзката с признака „обществено положение“. Срещу С. са образувани в кратък период от време - през юли и през август 2021 г. две дисциплинарни производства, без да се отчете, че същата е в отпуск по болест. Бързината на провеждане на тези две дисциплинарни производства създава съмнение в настоящия състав, че с посочените действия и актове на работодателя се цели висшата ръководна длъжност „Главен секретар“ на Министерство на културата да бъде освободена от С. и съответно - да е вакантна, за да може в рамките на мандата на служебното правителство да бъде заета от друго, подходящо според министъра лице.
В конкретната хипотеза не става въпрос за влошени служебни отношения между страните, тъй като М. още с назначаването си като служебен министър на културата е предложил на С. да напусне заеманата от нея длъжност по реда на чл.107а от ЗДСл. За да са налице влошени служебни отношения се предполага същите да имат относителна продължителност във времето, а в настоящата хипотеза още с назначаването си като служебен министър на културата М. е предприел действия, които целят С. да напусне заеманата от нея длъжност. Вярно е, че право на всеки ръководител е да подбере своя екип, но в настоящия случай става въпрос за служебен министър на културата, от служебно правителство, с относително кратък мандат, в рамките на няколко месеца, т.е. за правителство, чиято задача е да осигури нормалното функциониране на държавната власт и да обезпечи законосъобразно провеждане на следващите парламентарни избори.
Относно втория период, за който се твърди, че е осъществен тормоз спрямо С. - след 18.10.2022 г., когато е назначена като Главен секретар на НТ“Иван Вазов“, същият се изразява в множество изявления и интервюта на М.. Защитната теза на последния, че не е работодател на С. след 18.10.2022 г., поради което няма каквито и да било правомощия, които да могат да повлияят на изпълнението на работа от страна на С., не кореспондира с доказателствата по делото. С. е заемала длъжността „Главен секретар“ в НТ“Иван Вазов“, който от своя страна е държавен културен институт с национално значение, осъществяващ дейност в областта на сценичните изкуства/чл.3, ал.1 от Устройствения правилник на НТ, утвърден от В. М. на 19.09.2022 г./ Народният театър е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка, второстепенен разпоредител с бюджет към министъра на културата. НТ се създава, преобразува и закрива с акт на Министерския съвет по предложение на министъра на културата. От анализа на тези разпоредби на Устройствения правилник на НТ, както и от разпоредбите на Закона за закрила и развитие на културата, който предвижда НТ да има делегиран бюджет, следва извода,че макар формално М. да не е работодател на С., същият именно в качеството му на министър на културата има редица правомощия по отношение на НТ, т.е. с негативните си изявления по отношение на С., които са широко разпространени в различни медии, последната е била поставена във враждебна, принизяваща, унизителна, обидна и застрашителна среда. Правилно КЗД е приела, че от коментарите на жалбоподателя като министър по отношение на С. в медиите същата е могла да бъде идентифицирана от служителите и администрацията в Министерство на културата. Вярно е, че към момента на тези изявления в медиите С. не работи в Министерство на културата, а в НТ “Иван Вазов“, но тази държавна институция осъществява функциите си чрез финансирането й преимуществено със средства от държавния бюджет чрез Министерство на културата. Министърът на културата назначава директора на НТ/чл.6, ал.2 от Устройствения правилник на НТ/, т.е. същият е работодател на Директора. Министърът на културата не е работодател на С., но като такъв на директора на НТ, би могъл да окаже натиск за освобождаването на последната от заеманата длъжност. В този смисъл с изявленията си в медиите М. е осъществил тормоз по отношение на С., тъй като резултат от същите е накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, унизителна и обидна среда на работното място.
Касационният съд не споделя изложените от АССГ съображения, че заявеният от С. защитен признак "политическа принадлежност" не е налице, тъй като в хода на административното производство пред КЗД политическата принадлежност на С. не е установена, а в тежест на последната е да заяви тези принадлежност. Напротив, за да е налице този признак е достатъчно тормозът, който в случая се изразява в коментари относно партийната принадлежност на С., да е довел до накърняване достойнството на лицето и до създаване на враждебна, унизителна и обидна среда на работното й място. Въпреки, че в по-голяма част от изявленията на М. не е цитирано името на С., то чрез посочване на заеманата от нея длъжност – Главен секретар, последната може да бъде идентифицирана категорично от служителите на Министерство на културата и на Народния театър. В изявленията си в множество медии М. непрекъснато акцентира, че на „тази измислена длъжност“/ става въпрос за Главен секретар в НТ“Иван Вазов“/ е назначено лице, което е „бивш главен секретар при ГЕРБ в МК“, т.е. много лесно С. може да бъде идентифицирана. За да е налице признакът „политическа принадлежност“ е достатъчно тормозът спрямо лицето, обект на дискриминация, да е извършен поради убеждението на дискриминиращия, че това лице има конкретна политическа принадлежност, като не е необходима същата да е установена/т.е. лицето да е член на политическа партия/коалиция/движение/.
При категорично установено нежелано поведение от страна на М., основано на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.- „лично положение“ и „обществено положение“ и „политическа принадлежност“, изразяващо се в изискване на обяснения от С. по време на отпуск по болест, не по установения ред от закона ред, в изземване на нейни правомощия като Главен секретар на Министерство на културата, в даването на редица интервюта в национални медии, в които се засяга личността на С., иронизиране на заеманата от нея длъжност „Главен секретар“, като по този начин е била създадена враждебна, обидна и унизителна работна среда и е налице предвиденият в правната норма резултат - накърняване достойнството на лицето.
С решението на КЗД е прието, че е осъществена дискриминация под формата на "тормоз", като именно това е предметът на спора пред съда, който е изложил подробни съображения защо приема за необосновани изводите на КЗД. Неправилно съдът е намерил, че установената от Комисията фактическа обстановка не се подкрепя от доказателствата по делото. Фактите и обстоятелства, които са обосновавали твърдението за осъществена дискриминация, следва да създават обосновано предположение за вероятно осъществяване на неравно третиране поради някой от защитените признаци. Дискриминация е това неравно третиране, което е основано на визираните в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. признаци. Неправилно съдът е приел, че събраните по делото доказателства не установяват наличие на дискриминационно поведение от страна на М. в качеството му на орган по назначаването и на министър на културата спрямо С..
Изводите на първоинстанционният съд, че оспореното решение на КЗД е нищожно, алтернативно - незаконосъобразно са неправилни, като същите са изградени в резултат на некоректно анализиране на установените факти по делото.
Касационната инстанция намира за нужно да отбележи, че позоваването на М. на правото на свободно изразяване, както и квалифицирането на поведението му като реакция на една политическа фигура по повод възникнал обществен проблем/казуса с А. М. на 29.10.2022 г./, е неоснователно. Свободата на мнение не е абсолютна и неограничена. Тя не трябва да засяга правата на други хора, да уронва достойнството и авторитета им, още повече, че в конкретния случай става въпрос за изявления и коментари на лице, което заема висша държавна длъжност, каквато е Министър на културата. М. в качеството му на Министър на културата в служебен кабинет е следвало по отношение на създалата се конфликтна ситуация да има балансирано поведение в публичните си изяви, да направи опит да бъде арбитър, а не изявленията му да водят до екскалиране на напрежението между служителите и актьорите на НТ“Иван Вазов“. В конкретния случай не става въпрос за изказване на мнение по определен въпрос, а за опит с тези изявления да се постигне определен резултат - С. по собствено желание да освободи заеманата от нея длъжност „Главен секретар“ на НТ или да бъде освободена от работодателя й - Директора на НТ дисциплинарно.
С процесното решение КЗД е наложила на М. на основание чл.78, ал.1 от ЗЗДискр. административно наказание глоба в размер на 500 лв., която е съобразена с тежестта на извършеното нарушение и имотното състояние на М., още повече, че същата е около минималния размер, поради което се преценява от касационната инстанция за законосъобразна.
По изложените съображения решението на АССГ следва да се отмени, а вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата на М. против Решение №89/11.03.2025 г. на КЗД.
Предвид изхода на спора, в полза на касатора КЗД следва да се присъди юриск. възнаграждение за двете съдебни инстанции - общо 300 лв., от които 100 лв. юриск. възнаграждение за процесуално представителство в производството пред АССГ и 200 лв.- процесуално представителство в производството пред ВАС.
Касаторът К. С. не претендира разноски за касационната инстанция, такива обаче й се дължат за първата инстанция- 1500 лв. адвокатски хонорар, който съдът преценява като съобразен с фактическата и правна сложност на делото. Направеното възражение за прекомерност от ответната страна като бланково такова е неоснователно. Разноските са направени в лева и се претендирани в лева, но същите на основание чл.12 от Закона за въвеждане на еврото, в сила от 01.01.2026 г., следва да бъдат превалутирани в евро.
Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ от АПК, Върховният административен съд, Пето отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №23877/10.07.2025 г. по адм. дело №5135/2025 г. на Административен съд София – град и вместо него ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на В. В. М. против Решение №89/11.03.2025 г. по преписка №23/2023 г. на Комисията за защита от дискриминация.
ОСЪЖДА В. В. М. да заплати на Комисия за защита от дискриминация сумата 153.39/сто петдесет и три евро и тридесет и девет евроцента/ евро.
ОСЪЖДА В. В. М. да заплати на К. С. С. сумата 766.94/седемстотин шестдесет и шест евро и деветдесет и четири евроцента/ евро.
Решението е окончателно.