Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по частна жалба, подадена от Б. М. И. и В. Н. В., чрез пълномощник адв. А. Ангелов, против определение № 706 от 22.01.2026г., постановено по адм. дело № 523/2026г. по описа на Върховния административен съд, първо отделение.
По наведени доводи, че обжалваното определение е неправилно, неадекватно, необосновано и явно несправедливо, се претендира отмяната му и произнасяне по същество с уважаване на искането за спиране действието на оспорената в цялост Наредба за изменение и допълнение на Наредба № Н-I от 14.02.2023 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, издадена от министъра на правосъдието (обн. ДВ, бр. 89/2025г., в сила от 1 ноември 2025г.)
Ответникът – министър на правосъдието, чрез процесуален представител, в депозиран по делото отговор на частната жалба взема становище за нейната неоснователност и недоказаност и моли обжалваното определение да бъде оставено в сила.
Настоящият петчленен състав на Върховния административен съд, Първа колегия намира частната жалба за допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
С обжалваното определение тричленен състав на Върховния административен съд, първо отделение в производство по чл. 166, ал. 4 във вр. с чл. 190 АПК е оставил без уважение искането на Б. М. И. и В. Н. В. за спиране действието на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № Н-I от 14.02.2023 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, издадена от министъра на правосъдието /обн. ДВ, бр.89/24.10.2025 г., в сила от 01.11.2025 г/. За да постанови този резултат, съдът е приел, че в искането за спиране не са изложени конкретни основания и не са посочени доказателства за нови обстоятелства, обуславящи настъпването на значителни и труднопоправими вреди в патримониума на жалбоподателите в резултат от прилагането на оспорения нормативен акт. Счетено е, че насрочването от министъра на правосъдието на извънреден изпит за правоспособност по отношение на вещите лица в областта на съдебните автотехнически експертизи не обосновава само по себе си факта на настъпването за оспорващите на значителни и труднопоправими вреди по смисъла на чл. 166, ал. 2 АПК. Отделно от това, липсват и конкретни данни, че оспорващите са подали заявления и ще участват в насрочения за края на м. януари изпит. В допълнение е отбелязано, че вероятната основателност на оспорването също не е основание за постановяване на спиране действието на оспорените разпоредби, при отречената възможност за настъпването на значителни или трудно поправими вреди от изпълнението - арг.: чл. 166, ал. 2 АПК.
Обжалваното определение е правилно.
Съгласно чл. 190, ал. 1 АПК оспорването на подзаконовия нормативен акт не спира действието на същия, освен ако съдът разпореди друго.
Преценката за наличие на основания за спиране на действието на оспорен подзаконов нормативен акт, съгласно препращащата разпоредба на чл. 196 АПК, е обвързана с изпълнение на изискванията на чл. 166, ал. 2 АПК - настъпване на значителна или трудно поправима вреда за оспорващия.
Съгласно чл. 166, ал. 2 АПК съдът може да спре предварителното изпълнение, само ако то е в състояние да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. В тежест на оспорващия е да установи наличието на предпоставките по чл. 166, ал. 2 АПК, т.е. да докаже, че действието на подзаконовия нормативен акт би му причинило/би създало реална опасност от причиняването на значителна или трудно поправима вреда. Следователно на установяване подлежи реалния риск от настъпването на вреда в резултат от прилагането на оспорения подзаконов нормативен акт, както и нейните количествени и качествени характеристики. В случая заявителите на особеното искане не са обосновали настъпването на такива вреди, нито са ангажирал доказателства за евентуалното им установяване по вид и размер, поради което не може да се направи обоснован извод, че вредите, които биха понесли, по своята същност, степен и резултат, са противопоставими на презюмирания от закона държавен и обществен интерес от прилагане на оспорения подзаконов нормативен акт.
В частната жалба се релевира необоснованост на определението на решаващия състав, като се твърди, че вредите са доказани и очевидни – неимуществени, изразяващи се в уронване на доброто гилдийно име на експертите, в частност това на жалбоподателите; поставяне под съмнение на тяхната професионална компетентност, пригодност и почтеност; нормативното им поставяне в обективна невъзможност да изготвят съдебни автотехнически експертизи, защото евентуално ще са ангажирани с подготовката и явяването си на изпит и т.н. Възразява се също така срещу самоиздигането в ранг „автоексперт“ на министъра на правосъдието. Твърди се, че не е нужно жалбоподателите да се самоунижават, след като са вече нормативно унизени, като „заявители“ за изпит за признаване на правоспособността им, което ги демотивира и обезкуражава да изготвят експертни заключения.
Както вече беше посочено, презумпцията по закон е, че действието на оспорения подзаконов нормативен акт е в обществен интерес. Целта на допуснатата от законодателя възможност да бъде спряно прилагането на оспорен пред съда подзаконов нормативен акт е да се даде временна защита на твърдяното от оспорващия право, което се засяга от акта. Релевираните в случая вреди са неимуществени по своя характер и са свързани с предвидения в оспорената наредба извънреден изпит за признаване на правоспособност на вещите лица в областта на съдебните автотехнически експертизи и нежеланието на оспорващите да се явят на такъв изпит по гореизброени в частната им жалба причини. Подробно описаните в тази връзка техни субективни усещания, че се чувстват унизени, с уронено име и поставена под съмнение компетентност, няма как да са противопоставими на презумирания от закона обществен интерес. При това твърденията на оспорващите са и противоречиви, тъй като от една страна сочат, че са поставени в невъзможност да изготвят своевременно съдебни автотехнически експертизи, защото евентуално ще са ангажирани с подготовката и явяването на изпит, а от друга – че не желаят да се самоунижават, като „заявители“ за изпит за признаване на правоспособността им. Както правилно е отбелязал решаващият състав на ВАС, само по себе си обстоятелството, че в § 14, ал. 1 от ЗР на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № Н-I от 14.02.2023 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, издадена от министъра на правосъдието / обн. ДВ, бр.89/24.10.2025 г., в сила от 01.11.2025 г/ е предвиден извънреден изпит за признаване на правоспособност, който засяга неблагоприятно оспорващите, като вещи лица в областта на съдебните автотехнически експертизи, не означава, че от действието на визираната норма за тях биха настъпили преки и непосредствени вреди от категорията на визираните в чл. 166, ал. 2 АПК. При това тежестта на доказване за евентуалното настъпване на такива вреди е върху оспорващите, които следва с доводи и доказателства да оборят законовата презумция за наличието на значим обществен интерес, защитата на който налага продължаване действието на подзаконовия нормативен акт. Твърдените евентуални вреди следва да са конкретно формулирани, за да може да бъде направена преценка за техния размер и значимост, и дали същите надхвърлят значимостта на охранявания обществен интерес, както и дали вероятното им настъпване е вследствие на прилагането на оспорения подзаконов нормативен акт. Общите и декларативни изявления, с които се изразява несъгласие с разписаните в оспорената наредба правила, не обуславят основателност на искането за спиране на действието на тези правила.
По изложените съображения обжалваното определение като законосъобразно и обосновано следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 706 от 22.01.2026г., постановено по адм. дело № 523/2026г. по описа на Върховния административен съд, първо отделение.
Определението е окончателно.