Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационни жалби, подадени от Върховен административен съд и С. С. Г., срещу решение № 704 от 07.02.2023 г., постановено по адм. дело № 3330/2020 г. по описа на Административен съд София-град и частна жалба на С. С. Г. срещу определение № 2319 от 16.03.2023 г., постановено по същото дело.
Касаторът Върховен административен съд, чрез пълномощника си юрисконсулт Дякова, обжалва решението в частта му, с която са уважени предявените срещу него искове с доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска същото да бъде отменено в обжалваната му част и, вместо него, се постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърлят изцяло предявените срещу него искове. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
С. С. Г., чрез пълномощника си адвокат Славчев, обжалва решението в частта му, с която съдът е отхвърлил предявения от него иск за обезщетение за неимуществени вреди като неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му в обжалваната част, като се постанови ново по съществото на спора, с което се уважи предявения иск изцяло, ведно с пълният размер на претендираните разноски пред първоинстанционния съд. Претендира разноски за настоящата инстанция.
В частната си жалба С. С. Г. твърди неправилност на обжалваното определение по чл. 248 от ГПК, иска отмяната му в частта, в която е уважено искането на Върховен административен съд за присъждане на юрисконсултско възнаграждение и произнасяне по съществото на спора, като молбата му за изменение на съдебното решение в частта за разноските бъде уважена изцяло.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частната жалба на С. С. Г. и основателност на касационната жалба на Върховен административен съд.
Касационните и частната жалба са подадени от надлежни страни, за които съдебните актове са неблагоприятни, в законоустановения срок и са процесуално допустими.
Производството пред Административен съд София-град се е развило по исковата молба на С. С. Г. против Върховен административен съд, с която са предявени обективно съединени искове за обезщетяване на причинени имуществени и неимуществени вреди на основание чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Исковете се основават на твърдяно съществено нарушение на правото на Европейския съюз в Решение № 2187 от 11.02.2020 г., постановено по административно дело № 1318/2019 г. по описа на Върховен административен съд, изразяващо се в неосигурена ефективна защита и невъзможност да защити правата си в нарушение на чл. 47, § 2 от Хартата на основните права на ЕС.
Във връзка с обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, от съда е дадена възможност да се ангажират доказателства, като са събрани посочените от тях, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка, обсъдил ги е, както и доводите и възраженията на страните и въз основа на това е направил своите правни изводи.
С обжалваното решение административният съд е уважил, като основателен и доказан, иска за обезщетяване на причинени имуществени вреди изцяло в размер на 830 лева, а този за причинени неимуществени вреди уважил частично за сума в размер на 300 лева, ведно със законната лихва считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане, като в останалата му част до претендирания размер от 3000 лева този иск е отхвърлен като неоснователен.
За да постанови този резултат е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 2в, ал. 1, т. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).
Решението е валидно, допустимо и правилно, но по частично различни мотиви от изложените.
Неоснователно е твърдяното в касационните жалби, че решението е постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Процесуалните права на страните не са нарушени в развилото се съдебно производство, решението е и надлежно мотивирано.
Предявеният пред съда иск намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, която урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ административните съдилища притежават компетентност да решават спорове, при които се твърди, че вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз - за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, а според чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ - когато искът по, ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност.
Извъндоговорната отговорност за нарушения на правото на ЕС е уредена в чл. 340, § 2 ДФЕС – като е посочено, че в случай на извъндоговорна отговорност, Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите-членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители, при изпълнението на техните задължения. Условията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, се извежда от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС, Съдът). Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия: когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. На доказване подлежат посочените предпоставки, всички твърдени факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и връзките между тях. Тежестта на доказване е на ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника.
Предявеният иск се основава на твърдени съществени нарушения на правото на Европейския съюз от страна на Върховен административен съд, при постановяване на решение № 2187 от 11.02.2020 г., постановено по административно дело № 1318/2019 г. по описа на Върховен административен съд, петчленен състав, като ищецът сочи за нарушена разпоредбата на чл. 47 от Хартата за основните права на Европейския съюз, предоставяща правото на ефективно средство за защита на субективните му права.
С обжалваното решение съдът е приел, че в случая с постановеното решение от Върховен административен съд е допуснато съществено нарушение на правото на Европейския съюз, тъй като в рамките на производството пред него не е дал възможност на жалбоподателя да уточни дали след изменението на оспорения подзаконов нормативен акт продължава да има интерес от оспорването, респ. не е преценил евентуалните му твърдения за такъв интерес. Този извод съдът е основал на решението по дело С-289/21 на СЕС, постановено по направено от него запитване, което решение е задължително за съдилищата според чл. 633 ГПК. Съгласно практиката на СЕС отговорността на държава членка за вредите, причинени на частноправни субекти в резултат на нарушение на правото на Съюза с решение на национална юрисдикция, може да бъде ангажирана само ако това решение е прието от национална юрисдикция на тази държава членка, произнасяща се като последна инстанция, какъвто е настоящия случай, само ако с това решение юрисдикцията не се е съобразила с приложимото право или ако това нарушение е извършено въпреки трайно установената практика на Съда в тази област. Създаването на практика след постановяване на решението на ответника, за което се твърди, че е постановено в нарушение на правото на Европейския съюз не може да основе достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза.
Следва обаче да се има предвид, съгласно практиката на СЕС по член 267 ДФЕС, че национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, трябва да изпълни задължението си да сезира Съда относно тълкуването на правото на Съюза, което не е сторено в производството пред петчленния състав на ВАС, на чието решение исковете в случая се основават. Жалбоподателят в производството пред тричленния състав на съда се основава на приложимо право на ЕС, приложението му е възприето и в постановеното от този състав решение. Елемент от това право, съгласно посоченото дело С-289/21 на СЕС е и възможността за основаване на правен интерес от оспорване след изменението на оспорената пред съда разпоредба в хода на съдебното производство от издателя на подзаконовия нормативен акт. В случая петчленния състав на съда не е извършил преценка за приложимостта на правото на Съюза относно допустимостта на оспорването, съответно необходимостта от отправяне на преюдициално запитване, което е сторено от първоинстанционния съд в настоящото производството. Постановеното от петчленния състав решение съответства на принципа на равнопоставеност, тъй като тъй като процесуалната норма, на която се основава, се прилага към всяка жалба срещу подзаконов нормативен акт. Правилно обаче е прието в обжалваното решение, че е нарушен принципът на ефективност, при лишаване на ищеца от възможността да постигне целения от него резултат, който не е равнозначен на този, произтичащ от решението, с което производството по делото е прекратено.
Изложеното основава достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, от което произтича и основателността на предявените искове, тъй като са настъпили твърдените имуществени и неимуществени вреди, в пряка причинна връзка, доказани и по своя размер.
Независимо от това следва да се отбележи, че решението по дело С-289/21 на СЕС не дава отговор за приложението на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, с оглед приложното и поле, определено с чл. 51 от същата, а именно, че разпоредбите и се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза, като хартата не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите. В решението не е посочена нито една разпоредба от правото на Съюза предпоставяща приложението на Хартата, освен тази на чл. 9 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 23 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, посочена в частта правна уредба, която разпоредба е неотносима към изведеното в диспозитива на решението право на оспорване.
Не е налице твърдяната от касационният жалбоподател С. С. Г. неправилност на обжалваното решение, основана на неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. Обезщетението за причинени неимуществени вреди, е определено в съответствие с изискванията на посочената разпоредба въз основа на установената от събраните по делото доказателства фактическа обстановка. Определеният размер на обезщетението съответства на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства в периода, предмет на исковата молба, относими към увреждането, от което се претендират вреди, и е в съответствие със закона. Съдът обосновано е приел искът за частично основателен и го е уважил до размера на сумата от 300 лева, като справедливо и адекватно обезщетение за причиненото разочарованието от прекратеното съдебно производство.
Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
По отношение на частната жалба:
Частната жалба на С. С. Г. срещу определение № 2319/16.03.2023 г., постановено по делото е неоснователна.
С определението, постановено в производство по реда на чл. 248 ГПК вр. чл. 144 АПК съдът е уважил исканията на Върховен административен съд и С. С. Г. за допълване и изменение на решение № 704 от 07.02.2023 г., постановено по адм. дело № 3330/2020 г. по описа на Административен съд София-град в частта за разноските. Съдът е приел за основателно искането на ВАС за допълване на решението чрез присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. Счел е за частично основателно и искането за изменение на решението, като е осъдил ВАС да заплати на осъществилия безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение в размер на 460 лева и е отхвърлил като неоснователно искането за присъждане на разноски в производството по преюдициалното запитване.
Правилно административния съд е приел за основателно искането на Върховен административен съд за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ при отхвърляне на иска съдът присъжда в полза на юридическите лица възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Съответния вид дело в случая е административно с материален интерес и възнаграждението правилно в рамките, определени от чл. 24, изр. второ от Наредбата за заплащането на правната помощ.
При постановяване на определението съдът мотивирано е определил и дължимото адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 36, ал. 2 Закона за адвокатурата размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото размерът им следва да се определя от едновременното приложение на два обективни критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. Правилно първоинстанционният съд е определил размера на адвокатското възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ, съобразявайки нейния обем, характер и цената на предявените искове. В съответствие с чл. 38 ЗА е постановено заплащането и на осъществилия правната помощ адвокат.
Неоснователна е частната жалба в частта и относно неприсъждане на разноски във връзка с отправеното преюдициално запитване. Представените с нея писмени доказателства не следва да бъдат анализирани от съда. Събирането на доказателствата приключва с постановяване на определението, с което съдът обявява края на съдебното дирене и дава ход по същество на спора. Следователно заявяването на нови искания, твърдения и събирането на доказателства вече е приключило. След тази фаза на процеса страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия: не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса (вж. ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Тази забрана обезпечава приложението на основния принцип за равенство в процеса, установен в чл. 8 АПК. Претенцията за присъждане на разноски се предявява до приключване на устните състезания по делото и към този момент страната е била длъжна да представи всички доказателства, на които основава искането си. В производството по чл. 248 ГПК, вр. с чл.144 АПК съдът не събира доказателства.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав на ВАС намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора претенциите на страните за присъждане на разноски не следва да бъдат уважени.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 704/07.02.2023 г., постановено по адм. дело № 3330/2020 г. на Административен съд София-град.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 2319/16.03.2023 г., постановено по адм. дело № 3330/2020 г. на Административен съд София-град.
Решението е окончателно.