Производството е по реда на чл. 628 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/ във връзка с чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Главното производство е образувано по жалба на М.  Г., срещу разпоредбата на чл.8 ал.4, изречение второ от Правилник за администрацията на Прокуратурата на Република България /ПАПРБ/, изменен и допълнен , обн. в ДВ, бр.34 от 22.04.2025 г., приет с Решение по т.13.1 от Пленум на Висш съдебен съвет по Протокол №10 от заседание на ПВСС от 10.04.2025 г. в частта, както следва: чл.8, ал.4 /Доп.-ДВ,бр.34 от 2025г/. „Главният секретар се назначава за срок от 5 години и може да бъде преназначен на същата длъжност само за още един мандат.“ и на §47 от ПАПРБ, изменен и допълнен, обн. в ДВ, бр.34 от 22.04.2025 г. – „За длъжността „главен секретар“ се обявява конкурс в едноседмичен срок от влизане в сила на настоящите изменения в ПАПРБ“

С писмена молба от 02.07.2025, процесуалният представител на жалбоподателя представя мотивирано искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз /СЕС, Съда/, в което са формулирани следните три въпроса:

1. Съвместимо ли е с чл.2 и чл.19, §1, алинея 2 от ДЕС, както и с принципа на правовата държава и принципа на ефективна съдебна защита, прогласени в чл.47 от Хартата на основните права в ЕС, национална правна уредба, която позволява на ВСС на държава членка да продължава да осъществява предвидена в закона(чл.342 от ЗСВ) делегирана нормотворческа дейност, като приема подзаконови нормативни актове, включително правилници за администрацията на органите на съдебната власт, след като мандатът на неговите членове е изтекъл, без да е предвидено изрично правно основание за такова продължаване и без да е гарантирано, че това продължаване е ограничено във времето?

2. В светлината на Решението на СЕС(първи състав) от 30 април 2025г., ECLI:EU:C2025:303 по съединени дела С - 313/23, С – 316/23, С – 332/23, образувани по три преюдициални запитвания, отправени на основание чл.267 ДФЕС от Софийски районен съд(България) с актове от 22 май 2023г.( С-313/23и С-332/23), на 23 май 2023г.(С-316/23) и на 25 май 2023г.(С-332/23), следва ли да се тълкуват разпоредбите на правото на Съюза в смисъл, че се противопоставят на националната практика, съгласно която орган на съдебната власт с изтекъл мандат запазва правомощия да приема актове от нормативен и ненормативен характер, и пряко засягат организацията и функционирането на съдебната система, в отсъствието на ясни и точни национални правила, който да уреждат продължаването на тези правомощия и да гарантират тяхната временна природа?

3. Съвместимо ли е с правото на ЕС продължаването на функционирането и упражняването в пълен обем на правомощията му, въпреки изтичането на конституционно определения му мандат, на ВСС и на неговите колегии(съдийска и прокурорска), при продължително(близо три години) непредприемане на действия от страна на Народното събрание за избор на нов състав?

Настоящият съдебен състав намира искането за отправяне на преюдициално запитване за неоснователно по следните съображения:

Според чл. 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ Съдът е компетентен да се произнася преюдициално относно тълкуването на договора и относно валидността, и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Когато такъв въпрос бъде повдигнат пред юрисдикция в държава членка, тази юрисдикция би могла, ако счита, че по този въпрос е необходимо решение, за да бъде постановено нейното решение, да поиска от СЕС да се произнесе, а в случай, че такъв въпрос е повдигнат по висящо дело пред национална юрисдикция на дадена държава членка, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда. Съгласно постоянната практика на СЕС при установеното с чл. 276 ДФЕС разпределение на правораздавателните правомощия между националните юрисдикции и Съда, само националният съд, който единствено е пряко запознат с обстоятелствата по делото, с което е сезиран, както и с доводите на страните, и който трябва да поеме отговорността за съдебното решаване на спора, е в състояние най-добре да прецени, предвид особеностите на всяко дело и тъй като го познава в неговата цялост, както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на СЕС /справка - решение от 22 юни 2000 г. на Съда по дело С-425/98, Marca Mode; решение от 01 април 2008 г. на СЕС по дело С-212/06, Правителство на Френската общност и Валонското правителство; решение от 28.11.2018 г. на Съда по дело С-328/17, Amt Azienda Trasporti e Mobilitа SpA, и др./. От разпоредбата на чл. 267 ДФЕС и трайно установената практика на СЕС недвусмислено следва, че националният съд е длъжен да отправи преюдициално запитване винаги, когато е налице съмнение относно приложението на европейската разпоредба, както и че при неспазване на това изискване държавите членки носят отговорност за неправилно прилагане на правото на Съюза /за справка - решение на СЕС от 9 декември 2003 по дело С-129/00, Комисия срещу Италия/. Според постоянната практика на СЕС, националната юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, не носи задължение за отправяне на преюдициално запитване до Съда, когато установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен или че разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от СЕС, или още че правилното прилагане на съюзното право е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение, като съществуването на такава възможност следва да бъде преценявано с оглед специфичните характеристики на правото на Съюза, особените трудности при неговото тълкуване и риска от различия в съдебните актове в рамките на Съюза /справка - решение на СЕС от 4 октомври 2018 г. по дело С-416/17, Европейска комисия срещу Република Франция, решение на СЕС от 6 октомври 1982 г. по дело С-283/81, CLIFIT, решение на Съда от 9 септември 2015 г. по дело С-160/14, Ferreira da Silva e Brito, решение на СЕС от 28 юли 2016 г. по дело С-379/15, Association France Nature Environnement, и др./. В решение от 15 март 2017 г., постановено по дело С-3/16, Lucio Cesare Aquino, Съдът припомня, че посочените в трета алинея от чл. 267 ДФЕС юрисдикции имат също право на преценка, както всяка друга национална юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да могат да се произнесат с решение. Според СЕС тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на съюзното право, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, а той е такъв, когато отговорът му, независимо от това какъв е, не би могъл по никакъв начин да повлияе на решаването на спора по делото. Основанието на преюдициалното запитване не е във формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а в необходимостта му за действително решаване на даден правен спор. Именно затова, съгласно неотклонната практика на СЕС, припомнена включително в решението му от 31 март 2022 г. по дело С-96/21, DM/CTS Eventim AG & Co KGaA, в рамките на въведеното с чл. 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда, задачата на последния е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. Не такъв е случаят, когато на Съда е поставен теоретичен въпрос с принципен характер, който е без значение относно решаването на правния спор по главното производство, тъй като не би могъл да промени изхода на делото, независимо от това какъв е отговорът му. Следва да се подчертае, че разпоредбата на чл. 267 ДФЕС е част от система, предназначена да гарантира съдебния контрол за спазването на правото на Съюза, като този контрол се осигурява не само от СЕС, но и от съдилищата в държавите членки, както следва от чл. 19, § 1 от Договора за Европейския съюз. В рамките на тази система въведеното с чл. 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който СЕС предоставя на националните юрисдикции насоките за тълкуване на правото на Съюза, които са им необходими за решаването на висящи пред тях спорове /справка – решение от 21 декември 2021 г. по дело С-497/20; решение от 13 март 2018 г. по дело С-384/16Р; решение от 25 февруари 2021 г. по дело С-689/19Р/. Въведеното в чл. 267 ДФЕС производство не е средство за защита, предоставено на разположение на страните по висящо пред национален съд дело, поради което не е достатъчно, както в случая, дадена страна да твърди, че със спора се повдига въпрос за тълкуване на общностното /понастоящем - съюзното/ право, за да се породи задължение за съответната юрисдикция да отправи преюдициално запитване. С оглед конкретно формулираните в искането три въпроса следва също така да се припомни, че Съдът няма компетентност да се произнася по тълкуването на националното право и да преценява дали даденото му от запитващата юрисдикция тълкуване е правилно, тъй като в рамките на това производство, основано на ясно разделение на правомощията между националните юрисдикции и Съда, всяка преценка на фактите и националното право, е от компетентността единствено на националния съд /в този смисъл решение на СЕС от 11 януари 2024 г. по дело С-755/22, Nбrokuj s.r.o.,решение на СЕС от 16 март 2023 г. по дело C-565/21, Caixabank, решение на СЕС от 4 май 2023 г. по дело C-60/22, Bundesrepublik Deutschland и др./. Освен това, според решение на СЕС от 3 юли 2019 г., постановено по дело С-242/18, “УниКредит Лизинг“ ЕАД, в производството по чл. 267 ДФЕС Съдът няма компетентност да прилага нормите на правото на Съюза към определен случай, поради което запитващата юрисдикция е тази, която трябва да даде правните квалификации, необходими за решаването на спора в главното производство.

Направеният анализ на възприетите в практиката на СЕС основни положения в производството по чл. 267 ДФЕС, обсъден в контекста на данните по делото, неминуемо обуславя извода, че искането на М. Г. за отправяне на преюдициално запитване по формулираните въпроси, е неоснователно.

Наред с изложеното следва да се отбележи, че към настоящото искане е относимо Тълкувателно решение №12/27 септември 2022 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело №7/2022 г., Обн. ДВ, бр. 78/30.09.2022 г., с което е решен въпросът с мандатността на ИВСС и осъществяваните от неговите членове функции, след края на мандата му. В мотивите на това решение на КС се приема, че с изтичането на срока, за който са избрани, главният инспектор и инспекторите в Инспектората към Висшия съдебен съвет изпълняват своите функции до избиране от Народното събрание на главен инспектор, съответно на инспектори. Приетото е напълно валидно и за нормотворческата дейност на самия Висш съдебен съвет, тъй като Конституцията на РБ не допуска да се преустанови автоматично за неопределено време дейността на ВСС поради изтичане на срока на мандата му и с оглед и неизбирането от Народното събрание на нов състав на ВСС, осигуряващ му функциониране в съответствие с конституционните предписания. Дискреционната власт на парламента е лимитирана и обратното подрива демократичния ред под върховенството на правото, което е конституционно установено по волята на суверена като елемент на фундаменталната структура на Основния закон.

От анализа на цитираното решение на Конституционния съд може да се направи извод, че същността на правното положение на конституционно установен орган на държавна власт с изтекъл мандат е той да не прекъсва своето функциониране, докато не бъде избран нов. Както е посочено в Решение № 4/21 април 2005 г. на Конституционния съд по конституционно дело №11/2004 г., принципът на непрекъснатост не е изрично формулиран в Конституцията и се поддава на законодателна преценка. Независимо, че Конституцията не съдържа конституционно установен срок за продължаване на мандата на ВСС в конкретната ситуация, тази преценка следва да се съобрази с функционирането на държавната власт и спазване на принципа посочен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, а именно, че Република България е правова държава, и че тя се управлява според Конституцията и законите на страната.

Конституционният съд е имал възможност да се произнесе относно мандата на орган на власт и в Решение №13/15 декември 2010 г. по конституционно дело № 12/2010 г., Обн. ДВ, бр. 102/30.12.2010 г. Според решението мандатът представлява овластяване, предоставяне на правна възможност за осъществяване на определени властнически функции. Мандатът на органа предопределя и темпоралния обхват на изпълнението на тези функции от неговия персонален състав, който обаче не следва да престава да съществува като орган на власт, дори и неговите членове да са в невъзможност да изпълняват законово вменените им функции и задачи.

В Решение №5/22 юни 2023 г. по конституционно дело №5/2023 г., Обн. ДВ, бр. 58/07.07.2023 г. Конституционният съд приема, че непрекъснатостта се отнася до самото съществуване и функциониране на държавния орган, докато мандатът представлява предоставяне на правна възможност да се осъществяват конкретни държавни функции за определено време. Затова в демократичното общество мандатността се изразява в ограничено във времето функциониране на държавния орган чрез конкретен персонален състав, явяващо се гаранция срещу възможни изкривявания в резултат на неограничено по време изпълнение от него на съответните функции.

С втория въпрос от искането си жалбоподателят се позовава на Решение на СЕС от 30 април 2025 г. по съединени дела С - 313/23, С – 316/23, С – 332/23 досежно тълкуването на член 19, параграф 1, втора алинея от Договор за Европейски съюз във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Евроейския съюз. Следва да бъде отчетено, че с цитираното решение Съдът на Европейския съюз се е произнесъл единствено относно изпълнението на функциите на членовете на ИВСС, да проверяват дейността на магистратите при осъществяване на техните функции, да извършват проверки за почтеност и липса на конфликт на интереси при магистратите и да предлагат на друг орган на съдебната система образуването на дисциплинарно производство с оглед на налагането на дисциплинарни наказания на магистратите — да продължат да изпълняват функциите си след края на установения в конституцията на посочената държава членка мандат и до избора от този парламент на нови членове. По тези съображения следва да се заключи, че не е налице основание да се приеме, че към настоящия момент ВСС е орган с отнета компетентност по смисъла на даденото тълкуване от Съда на Европейския съюз на член 19, параграф 1, втора алинея от Договор за Европейски съюз във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че искането на М. Г. за отправяне на преюдициално запитване до Съда по формулираните три въпроса, а оттам и за спиране производството по настоящото дело, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 629, ал. 1, във връзка с ал. 3 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. Г. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.

Определението е окончателно.