Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Министерския съвет на Република България, чрез правен съветник И. Георгиева срещу решение №1983 от 19.02.2026г. постановено по адм. д. №11199/2025г. по описа на Върховен административен съд, четвърто отделение, в частта, с която е отменено решение №278/02.05.2025г. на Министерския съвет на Република България за приемане на Програма за хуманитарна подкрепа и интеграция на разселени лица от Украйна с предоставена временна закрила в Република България, в частта по т. 5.1, б. „а“ и по т. 5.2, б. „а“ от Раздел “V. Рискови групи”. Релевират се оплаквания, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения при прилагане на материалния закон и необоснованост, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Ответниците - И. К. лично и като законен представител на П. К., граждани на Украйна, К. К., гражданин на Украйна - действащ със съгласието на своята майка И. К., М. К., гражданин на Украйна - действаща със съгласието на своята майка И. К., О. К., В. Г., О. А., Р. П., И. П., граждани на Украйна - действащ чрез своя баща и законен представител Р. П., М. П., граждани на Украйна - действащи чрез своя баща и законен представител Р. П. всичките представлявани от адвокат Я. Косарова от Софийска адвокатска колегия (САК), оспорват касационната жалба и молят същата да се остави без уважение, а обжалваното решение в сила.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение да се остави в сила.

Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения:

За да отмени оспореното решение на Министерския съвет, първоинстанционният съд е приел, че изхожда от компетентен държавен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и в изискуемата форма, но е постановен в противоречие на разпоредбите на материалния закон. Съдът е изложил мотиви, че е налице твърдяната колизия на общия административен акт с националната правна уредба и с норми на правото на Европейския съюз. Съдът приел, че т.5.1, б. „а“ от раздел „V. Рискови групи“ на Програмата, в която е посочена категория лица, която определя лица от рисковата група, а именно: дете от 0 до навършване на 12-годишна възраст, придружено от един родител или друго пълнолетно лице, полагащо грижи за детето по пълномощие е в пълно противоречие с дефиницията посочена в §1, т. 17 от Допълнителните разпоредби на Закона за убежището и бежанците (ДР ЗУБ), с което е дадена легална дефиниция на „Лица от уязвима група“. На следващо място въведеното в Програмата изискване детето да е придружено от един родител или друго пълнолетно лице нарушава основополагащия принцип за цялост на семейството. Съдът изложил и мотиви, че приетата т.5.1, б. „а“ от раздел „V. Рискови групи“ на Програмата, определяща категория лица в рискова група противоречи на чл. 27, ал. 3 от Конвенция за правата на детето. Констатирано е противоречие между Конвенцията и въведеното изискване по т. 5.1, б. „а“ от Програмата, изразяващо се в разделяне на децата според признак възраст по отношение на възможността да реализират основно тяхно право на жилище и настаняване, както и че въведеният критерии в т. 5.1, б. „а“ от Програмата допуска до настаняване дете само с един родител, с което се нарушава правото на семеен живот, вкл. правото на съвместно живеене на детето с двамата му родители. Тези противоречия са относими и по отношение на заложеното по т.5.2, б. „а“ от Програмата.

Обжалваното решение е правилно.

Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател за липсва на правен интерес от оспорване на Програмата, тъй като лицата са засегнати от оспорените разпоредби и попадат в рисковата група от Програмата, ползватели са по Програмата и са били настанени.

Временната закрила по смисъла на чл. 1, ал. 3 ЗУБ се предоставя при конфликт, гражданска война, чужда агресия, нарушаване на човешките права или насилие в големи размери на територията на съответната държава или в отделен район от нея и които не могат по тези причини да се завърнат там. Съгласно чл. 2, ал. 2 ЗУБ тази временна закрила се предоставя от Министерския съвет на Република България. С оглед военните действия в Украйна от 24.02.2022 г. масово лица от тази държава са влезли в територията на Република България. С оглед на това Министерски съвет е задвижил процедура за временна закрила на разселените лица, вследствие на военните действия в Украйна. Съгласно чл. 39, ал. 1, т. 3 от ЗУБ на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя на подходящо настаняване или на средства за настаняване при необходимост, което кореспондира със задължението на държавите членки по чл. 13 от Директива 2001/55/ЕО - да предоставят на лицата, попадащи в обхвата на временната закрила, достъп до подходящо настаняване или ако това е необходимо, получават средства за намиране на настаняване.

С решение №278 от 02.05.2025г. на Министерски съвет е приета Програма за хуманитарна подкрепа и интеграция на разселени лица от Украйна с предоставена временна закрила в Република България. При така установената уредба на временната закрила в националното право и в правото на Европейския Съюз, Министерския съвет на Република България е бил длъжен да се съобрази, издавайки общи административни актове, каквото е процесното решение с №278 от 02.05.2025г., предмет на оспорване пред първоинстанционния съд, но това не е сторено от него. Съгласно т.5.1, б. „а“ от раздел „V. Рискови групи“ на Програмата, е посочена категория лица, която определя лица от рисковата група, а именно: дете от 0 до навършване на 12-годишна възраст, придружено от един родител или друго пълнолетно лице, полагащо грижи за детето по пълномощие. Съгласно §1, т. 17 от ДР на ЗУБ е дадена легална дефиниция на "Лица от уязвима група", като това са „малолетните или непълнолетните, непридружените малолетни и непълнолетни, хората с увреждания, възрастните хора, бременните жени, самотните родители с ненавършили пълнолетие деца, жертвите на трафик на хора, лицата с тежки здравословни проблеми, лицата с психични разстройства и лицата, които са понесли изтезание, изнасилване или други тежки форми на психическо, физическо или сексуално насилие“. Разпоредбата на чл. 3, ал.1 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС), е посочено, че лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са малолетни, поради което така въведеното условие, „дете от 0 до навършване на12 – годишна възраст“ е ограничително, защото в §1, т. 17 от ДР на ЗУБ изрично са включени малолетните.

Правилно е прието от съда, че въведеното, в т. 5.1, б. „а“ и т. 5.2, б. „а“ от раздел V „Рискови групи“ на Програмата, изискване детето да бъде придружавано от само един родител или от друго пълнолетно лице, съставлява пряко нарушение на основополагащия принцип за запазване целостта на семейството. Семейството е основна градивна единица на обществото и естествена среда за развитието и благосъстоянието на неговите членове, с приоритет - на децата. Съгласно Преамбюла на Конвенцията за правата на детето (КПД), пряко приложим по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията - за пълното и хармонично развитие на личността си, детето следва да расте в семейна среда. Правото на зачитане на семейния живот е изрично прогласено и като фундаментално човешко право в чл. 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), като държавата има позитивното задължение да осигури неговата защита. Нормативно признатата връзка между детето и неговите родители има дълбока психологическа основа. Всяко необосновано ограничаване на тази връзка може да доведе до необратими негативни последици за психическото здраве и развитие както на детето, така и на неговите родители. Взаимоотношенията в семейната среда моделират детската личност и определят процеса на социализация. В конкретния случай, тъй като се касае за деца, намиращи се извън държавата си на произход, поддържането на връзката и съвместното съжителство с двамата родители е от критично значение, а противното би довело до грубо накърняване на висшия интерес на детето.

Предвид изложеното, оспорваните разпоредби на т. 5.1, б. „а“ и т. 5.2, б. „а“ от Програмата се намират в съществено противоречие с норми от по-висок ранг. На първо място е налице несъответствие с чл. 27, ал. 3 от Конвенцията за правата на детето, съгласно който държавите - страни са длъжни, съобразно националните условия и възможности, да предприемат необходимите мерки за подпомагане на родителите при осъществяването на правото на детето на подходящ жизнен стандарт, включително чрез програми за материална помощ, изхранване, облекло и жилище. Разпоредбите на Конвенцията се прилагат императивно спрямо всички деца, независимо от тяхната националност, произход или правен статус. На второ място, оспореното изискване въвежда недопустима дискриминация и необосновано разграничение между децата въз основа на тяхната възраст по отношение на достъпа им до основното право на подслон, настаняване и жилище. На последно място, като допуска настаняване на дете само с единия родител, разпоредби на т. 5.1, б. „а“ и т. 5.2, б. „а“ Програмата на практика принудително разделя семейството и препятства правото на съвместно живеене на детето с двамата му родители, което е в пряк разрез с гарантираното от чл. 8 от ЕКПЧ право на семеен живот. Поради това посочената незаконосъобразност правилно е установена от тричленния състав на Върховния административен съд с решението в оспорената част.

По изложените съображения настоящият петчленен състав на Върховният административен съд, Първа колегия приема, че не са налице посочените от касационния жалбоподател основания за отмяна на решението в оспорената част. Съдебният акт е постановен в съответствие с материалния закон и е обоснован, поради което следва да бъде оставен в сила.

Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. първо от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1983 от 19.02.2026 г. по адм. дело № 11199/2025 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, в частта, с която е отменено решение №278/02.05.2025г. на Министерски съвет на Република България за приемане на Програма за хуманитарна подкрепа и интеграция на разселени лица от Украйна с предоставена временна закрила в Република България, в частта по т. 5.1, б. „а“ и по т. 5.2, б. „а“ от Раздел “V. Рискови групи”.

Решението е окончателно.