Производството е по реда на Глава десета, раздел първи от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалби на П. Д. П. - прокурор в Софийска районна прокуратура, Д. З. Б. - прокурор в Окръжната прокуратура – Пловдив и европейски делегиран прокурор и М. С. Р. - прокурор в Софийската градска прокуратура и европейски делегиран прокурор, срещу Решение № 267 от 09 април 2026 г. на Министерски съвет на Република България за отменяне на Решение № 50 от 21 януари 2026 г. на Министерски съвет на Република България за одобряване на кандидатури за европейски прокурор от Република България съобразно изискванията на член 16 от Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 година за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура и за организиране на процедура по подбор на кандидати за длъжността европейски прокурор от Република България. Оспорващите навеждат доводи за наличие на правен интерес, обусловен от качеството им на кандидати за длъжността европейски прокурор от Република България, чиито кандидатури са одобрени с Решение № 50 от 21 януари 2026 г. на Министерския съвет, на основание чл. 16 от Регламент (ЕС) 2017/1939 и в изпълнение на Решение № 725 на Министерския съвет от 2025 г. за изпращане на Комитета по подбора по чл. 14, §3 от Регламент (ЕС) 2017/1939.
Оспорващият П. Д. П., чрез процесуален представител адв. Н. Дундов, развива съображения, че правен интерес от оспорване има всеки кандидат, който е одобрен, като издаденият акт има пряко и непосредствено действие в правната му сфера, тъй като го лишава от благоприятстващия ефект да бъде разгледана кандидатурата му от Комитета по подбора. Релевирани са доводи относно липсата на предпоставките за преразглеждане на акта по реда на чл. 91 АПК, както и за осъществяване на извънредния контролен способ за възобновяване на производството по издаване на административния акт по чл. 99 АПК. Претендира присъждане на адвокатски хонорар на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.) за оказване на правно съдействие на колега – друг юрист.
Оспорващият Д. З. Б. поддържа, че обжалваното решение е изцяло незаконосъобразно, тъй като процедурата, отредена за Република България по подбор на кандидатите за длъжността европейски прокурор, е финализирана, съобразно изискването на чл. 16, §1 от Регламент (ЕС) 2017/1939, с Решение № 50 от 21 януари 2026 г. на Министерския съвет, с което кандидатурите са изпратени на Комитета по подбора. Поддържа се становище, съобразно което отмяната на горното решение представлява нарушение на материалния закон – чл. 16, §1 от Регламент (ЕС) 2017/1939, очертаващ правомощията на държавите – членки на ЕС, досежно процедурата. Твърди се, че оспореното решение е прието при съществени нарушения на административнопроизводствените правила с оглед липсата на надлежно уведомяване на засегнатите лица и предоставянето им на възможност за участие.
Оспорващата М. С. Р. поддържа, че правото й на оспорване е гарантирано от разпоредбата на чл. 120, ал.2 от Конституцията на Република България, според която гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон. Наведени са доводи, че с приемане на Решение № 50 от 21 януари 2026 г. на Министерския съвет, с което кандидатурите са изпратени, последващата компетентност в процедурата е на Комитета по подбора, който следва да изслуша посочените кандидати и да изготви обосновано становище относно тяхната квалификация и опит. Релевирани са оплаквания, че с оспореното решение фактически е отменено изслушването на тримата одобрени кандидати, насрочено за 21.04.2026 г.
В жалбите на тримата оспорващи са наведени доводи за нищожност поради липса на компетентност, алтернативно за незаконосъобразност на оспорения административен акт като издаден при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и несъответствие с целта му - основания за отмяна по чл. 146, т. 3, т. 4 и т.5 АПК. Оспорващите страни правят искане за обявяване нищожността на Решение № 267 от 09 април 2026 г. на Министерски съвет на Република България, алтернативно – отмяната му като незаконосъобразно.
Ответникът - Министерският съвет на Република България, чрез процесуален представител В. Д. (служител с юридическо образование) поддържа становище за недопустимост на жалбите. Намира, че оспореното решение не е индивидуален административен акт и не подлежи на обжалване. Поддържа становище, че европейският прокурор не се назначава с акт на Министерския съвет, а с такъв на Съвета по специална процедура, регламентирана в актовете на ЕС. Развива съображения, че тъй като решението на Министерския съвет има характер само на предложение, а не е окончателен акт за избиране на европейски прокурор, то същото няма административен характер. В подкрепа на горното становище се позовава на разпоредбата на чл. 21, ал.5 АПК, съгласно която не са индивидуални административни актове волеизявленията, действията и бездействията, когато са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални или общи административни актове или са част от производствата по издаване на нормативни актове. На основание чл. 159, т.1 АПК се иска да се оставят без разглеждане жалбите на тримата оспорващи поради липса на предмет.
Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, като обсъди отделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и съобрази доводите на страните, в изпълнение на нормата на чл. 168 АПК, приема за установено от фактическа страна следното:
С Решение № 50 от 21.01.2026 г. на Министерския съвет на Република България на основание чл. 16 от Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 година за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура и в изпълнение на Решение № 725 от 2025 г. на Министерския съвет, е прието следното:
т.1 / Одобрява кандидатурите за длъжността европейски прокурор от Република България, предложени от Комисията по подбора на кандидатите, определена със Заповед № ЛС-13-150/14.11.2025 г. на министъра на правосъдието: а) Д. Б. – прокурор в Окръжната прокуратура – Пловдив и европейски делегиран прокурор; б) М. Р. – прокурор в Софийската градска прокуратура и европейски делегиран прокурор; в ) П. П. – прокурор в Софийска районна прокуратура;
т.2 / Възлага на министъра на правосъдието да изпрати кандидатурите по т.1 на Комитета по подбора по чл. 14, параграф 3 от Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 година за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура.
Служебно известно на съда е, че горното решение е обжалвано и към настоящия момент постановеното Определение № 2531 от 09.03.2026 год. по административно дело № 2151/2026 год. по описа на Върховния административен съд не е влязло в сила.
Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в настоящото производство е Решение № 267 от 09.04.2026 г. на Министерския съвет (МС) на Република България, прието на основание чл. 8 от Устройствения правилник на МС и на неговата администрация и в изпълнение на Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 година за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура (OB, L 283 от 31 октомври 2017), в което е обективирано следното волеизявление:
т.1 Отменя Решение № 50 от 21.01.2026 г. на Министерския съвет на Република България за одобряване на кандидатури за европейски прокурор от Република България съобразно изискванията на член 16 от Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура.
т. 2. Възлага на министъра на правосъдието да уведоми Комитета по подбора по чл. 14, §3 на Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура за решението по т.1.
т. 3. Възлага на министъра на правосъдието да организира процедура по подбор на кандидати за длъжността „европейски прокурор“ от Република България съгласно правила, приложени към решението.
т.4 Подборът по т.3 се извършва съобразно условията на чл. 16 от Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 година за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура, Регламент № 31 (ЕИО), 11(ЕОАЕ) относно Правилника за длъжностните лица и условията за работа на други служители на Европейската икономическа общност и на Европейската общност за атомна енергия и информационния документ на Европейската комисия относно критериите и изискванията за избор на европейски прокурори.
т. 5. Възлага на министъра на правосъдието да внесе за разглеждане в Министерския съвет проект на Решение за одобряване на три кандидатури за длъжността европейски прокурор от Република България въз основа на проведения избор по т.3.
Проектът на решението е разгледан по т.27 от Протокол № 17 от заседанието на Министерския съвет, проведено на 8 април 2026 г., като към него е представен Доклад от заместник – министър председателя и министър на правосъдието и таблица, в който са отразени становища по съгласуването му.
При извършената служебна проверка за допустимост на жалбите по реда на чл. 159 АПК, съдът съобрази следното:
Допустимостта на съдебното производство по АПК е обусловена от наличието на положителните и отсъствието на отрицателните предпоставки за възникване и надлежно упражняване правото на оспорване. Една от положителните предпоставки за възникване на потестативното право да се сезира съда по реда на чл. 145 и сл. АПК е наличието на годен предмет на съдебен контрол - чл. 159, т. 1 с. з.
Преценката за характера на волеизявленията на административните органи и приравнените на тях правни субекти, чиито произнасяния съставляват административни актове, се извършва спрямо съдържанието на разпоредителната им част. Спрямо нея се преценява както правното действие на акта, така и обективната възможност за засягане на правната сфера на неговия адресат. В контекста на последното следва да се посочи, че за да е налице административен акт, съдържащото се в акта на държавно управление волеизявление следва едностранно да предизвиква юридическите промени, към които е насочено. Съгласно чл. 147, ал.1 АПК право да оспорват административния акт имат гражданите и организациите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения.
В съответствие с мотивите на Решение № 8 от 23.04.2018 г. по конституционно дело № 13 от 2017 г., материалноправното основание за произнасяне от Върховния административен съд по спорове за законността на актовете на Министерския съвет и на министрите се корени в разпоредбата на чл. 120, ал. 1 от Конституцията. С чл. 120, ал. 2 от Основния закон е възприет принципът на непълната обща клауза за обжалване от гражданите и от юридическите лица на всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Този принцип е израз на демократичната правова държава, защото предвижда осъществяването на пряк съдебен контрол за законосъобразност от административните съдилища върху всички административни актове, когато с тях се засягат или се застрашават права и свободи на адресатите им - граждани и юридически лица. Именно сочената разпоредба създава единното материалноправно основание за съдебно обжалване на всички административни актове, без оглед на техния характер и теоретична квалификация (в този смисъл е Решение № 21 от 26.10.1995 г. по к. д. № 18/1995 г.). Изключването от обсега на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на отделни административни актове със закон се определя от материята, която те уреждат, от конкретната преценка на тяхното съдържание, от балансиране на обществените интереси и защитата на конституционни ценности от висш порядък (в този смисъл са Решение № 13 от 22.07.1993 г. по к. д. № 13/1993 г.; Решение № 8 от 12.05.1999 г. по к. д. № 4/1999 г.; Решение № 5 от 18.04.2003 г. по к. д. № 5/2003 г.; Решение № 21 от 26.10.1995 г. по к. д. № 18/1995 г.; Решение № 14 от 4.11.2014 г. по к. д. № 12/2014 г.).
По своите правни последици оспореното решение на Министерския съвет има правопрекратително действие по отношение на проведената национална процедура, включена в сложния фактически състав по чл. 16 от Регламент (ЕС) 2017/1939 при споделена компетентност , в която въз основа на Заповед № ЛС-13-150/14.11.2025 г. на министъра на правосъдието, от Комисията по подбора са предложени тримата кандидати за длъжността европейски прокурор от Република България.
Именно поради съдържанието и последиците си процесното решение не попада сред изрично изключените от съдебен контрол актове по смисъла на чл. 120, ал.2 от Конституцията. Не е изключено и от обхвата на АПК, съгласно чл.2 от него. Спорът за неговата валидност и законосъобразност е подведомствен на съда, съгласно чл.128, ал.1, т.1 АПК. Поради това възражението на ответника, че актът не подлежи на съдебен контрол, е неоснователно.
Цитираните в писмените бележки от процесуалния му представител съдебни актове Определение № 14194 от 18.12.2008 г. по адм. дело № 14696/2008 г. на ВАС и Определение № 13981 от 21.11.2014 г. по адм. дело № 13976/2014 г. на ВАС се отнасят до различни по вид и съдържание актове на МС, поради което не могат да послужат като аргумент за противното в настоящото производство.
Правният интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникване и упражняване на процесуалното право на жалба в административното производство е основан на прякото и непосредствено въздействие на атакувания административен акт в правната сфера на съответния субект - негов адресат. По аргумент от чл. 147 АПК, очертаващ кръга на лицата, притежаващи правото да оспорват пред съда административните актове, за обосноваване на процесуалната легитимация е необходимо актът да засяга правната им сфера било чрез нарушаване или застрашаване на субективно право или законен интерес, било чрез създаване на задължения. Процесуалноправният интерес от съдебното обжалване следва да е насочен към премахване на неблагоприятни правни последици, респективно към предотвратяването им или към постигането на благоприятни правни резултати. Релевантно за установяване на процесуалноправния интерес е обективното наличие в правната сфера на жалбоподателя на субективното право или защитен от правото интерес, засегнат с акта.
Обжалваното решение пряко и непосредствено рефлектира в правната сфера на оспорващите, чиито кандидатури са одобрени за длъжността европейски прокурор от Република България с предходно решение на МС и би следвало да са изпратени на Комитета по подбора по чл. 14, § 3 от Регламент (ЕС) 2017/1939, който да изготви обосновано становище по отношение на кандидатите. Видно от представена покана, изпратена по електронната поща до оспорващата М. Р., спрямо нея са предприети действия във връзка с изслушването й от Комитета по подбора за дата 21 април 2026 г.
С настоящото решение се прегражда развитието на последващия етап от процедурата, регламентиран в разпоредбата на чл. 16, §2 от Регламент (ЕС) 2017/1939, която предвижда, че след като получи обоснованото становище на Комитета по подбора, посочен в член 14, § 3 от същия регламент, Съветът избира и назначава един от кандидатите за европейски прокурор на въпросната държава членка.
Оспорванията са подадени в срок, както следва: от П. Д. П. на 14.04.2026 г., от Д. З. Б. на 17.04.2026 г. и М. С. Р. на 17.04.2026 г. Решението е прието на 09.04.2026 г. , като в него не е посочен ред и срок за оспорване, поради което приложение намира нормата на чл.140, ал.1 АПК. Освен това решението се оспорва и като нищожно, а нищожността може да бъде релевирана безсрочно.
Предвид изложеното, съдът намира, че са налице всички процесуални предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на оспорване и жалбите следва да бъдат разгледани по същество. Допустимостта на настоящото производство е предопределена и в следствие на възприетите от органа за приложими процесуален ред и правно основание по АПК при издаване на процесния акт.
В оспореното решение като правно основание за издаването му е посочена единствено разпоредбата на чл. 8, ал.3 от Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация, съгласно която Министерският съвет приема решения или разпореждания по въпроси, които нямат нормативен характер.
В Доклада от заместник – министър председателя и министър на правосъдието относно Проекта на Решение на Министерския съвет за отмяна на Решение № 50 от 21.01.2026 г. на Министерския съвет като правно основание е посочена разпоредбата на чл. 99, т.1 АПК, във връзка с която са развити съображения за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и на изискванията за законосъобразност. Прието е, че кандидатите притежават единствено правно очакване за участие в законосъобразна процедура, но не и окончателно придобито право, тъй като националният подбор е само междинен, подготвителен етап от комплексния избор на ниво ЕС. Изложени са доводи, че не са придобити права от трети добросъвестни лица по смисъла на чл. 105 АПК, тъй като процедурата не е приключила с мотивирано становище на Комитета по подбора, което да бъде предложено за обсъждане на Съвета на ЕС.
В Раздел II „Подготовка, съгласуване и внасяне на проекти на актове за разглеждане на заседание на Министерския съвет“ от Глава Трета на Устройствения правилник на МС и на неговата администрация, е предвидено, че въпросите за разглеждане от Министерския съвет се внасят задължително с писмен доклад, подписан от вносителя и съдържащ, наред с други реквизити, причините, които налагат приемането на акта, в т. ч. мярката по правителствената програма и/или стратегическия документ, в изпълнение на която той се предлага и правното основание, на което въпросът се внася за разглеждане от МС – чл. 35, ал.2. Така изискуемият доклад е с предназначение и последици на мотивировка на издадения от МС административен акт.
Предвид изложеното, предметът на съдебна проверка следва да се фокусира върху посоченото правно основание в доклада от заместник – министър председателя и министър на правосъдието.
Производството по реда на Глава седма от АПК „Възобновяване на производства по издаване на административни актове“ е процесуален способ в отделно и последващо административно производство да бъде преразгледан влязъл в сила индивидуален или общ административен акт, когато при издаването му е било нарушено някое от основанията за законосъобразност (чл.99, т.1, т.5, т.6 и т.7 АПК) или когато по причини, независещи от административния орган и от страните в производството по неговото издаване, фактите и обстоятелствата, на които е основан актът, са били неправилно установени (чл.99, т.2, т.3 и т.4 АПК). Анализът на нормативната уредба на чл. 99 и сл. АПК сочи, че законодателят е предвидил производството по възобновяване като извънреден контролен способ за отмяна на влязъл в сила порочен индивидуален или общ административен акт.
Предвид обстоятелството, че става въпрос за производство, което засяга стабилитета на административния акт, основанията за възобновяване са посочени изчерпателно, не могат да се тълкуват разширително, възможността да инициират производството е предоставена на ограничен кръг субекти, сроковете са преклузивни и изтичането им погасява правото да поискат възобновяване.
При наличните данни по делото липсват обстоятелства, които могат да бъдат субсумирани във фактическия състав на заявеното основание за възобновяване и отмяна на влязъл в сила индивидуален или общ административен акт по чл. 99, т. 1 АПК.
Европейската прокуратура като орган на Европейския съюз се създава и се установяват правилата, уреждащи нейната дейност, с приемането на Регламент (ЕС) 2017/1939 (чл. 1 от Регламента). Разпоредбата на член 16 от посочения регламент предвижда конкретна процедура за избор, назначаване и освобождаване от длъжност на европейските прокурори, съдържаща специфични условия и правила. Тази разпоредба дава възможност на държавите членки, участващи в засиленото сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура, преди назначаването да посочат трима кандидати за позицията на европейски прокурор, които следва да отговарят на предвидените условия. Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 година за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура, както и Правилата за работата на комитета по подбора не уреждат процедурата в съответната държава членка.
В съответствие с посочено в определение на Общия съд (първи състав) от 13 юни 2022 г. по Дело T-334/21, разпоредбата на чл. 16 от Регламента установява процедура sui generis. Налице е споделена компетентност между орган на ЕС – Съветът, който избира и назначава един от предложените трима кандидати, подпомогнат от помощен орган – комитет по подбора, и държава членка, която извършва предварителен подбор и посочва трима кандидати за длъжността. Решение № 50 от 21.01.2026 г. на Министерския съвет на Република България, с което се одобряват трите кандидатури и се възлага на министъра на правосъдието да ги изпрати на Комитета по подбора, има характер на междинен акт - предложение, с него не приключва процедурата по избор и назначаване на европейски прокурор от съответната държава членка, поради което няма белезите на индивидуален или общ административен акт по смисъла на АПК.
Въпреки, че липсата на нормативно установената предпоставка за наличие на индивидуален или общ административен акт е достатъчно основание, обуславящо неприложимост на производството по чл. 99 АПК за възобновяване, в случая следва да се добави, че към момента на издаване на оспореното решение, отмененото решение не е било влязло в сила поради обжалването му пред съда. От горното се налага изводът досежно липсата и на втория изискуем елемент за прилагане на чл. 99 АПК – стабилитет на акта. Оспореното решение е издадено при липса на условията, предвидени в нормативния акт, което обосновава неговата незаконосъобразност.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в конкретния случай не е приложима и процедурата по прекратяване на производството, тъй като не са налице визираните в нормата на чл. 56, ал. 1 АПК предпоставки. Съгласно цитираната разпоредба административният орган прекратява производството по искане на страната, по чиято инициатива то е започнало, освен ако в закон е предвидено друго.
От данните по делото не се установява да е проведена и процедура по преразглеждане на акта по смисъла на разпоредбата на чл. 91 АПК, съгласно която в 7-дневен срок, а когато органът е колективен - в 14-дневен срок, от получаване на жалбата или протеста административният орган може да преразгледа въпроса и да оттегли сам оспорения акт, да го отмени или измени, или да издаде съответния акт, ако е отказал издаването му, като уведоми за това заинтересованите страни.
В случая оспорване по административен ред няма, а и е недопустимо, защото Министерски съвет няма горестоящ административен орган – чл.82, ал.1, т.2 АПК. Оттеглянето не е извършено и в хода на проведеното съдебно производство по обжалване на Решение № 50 от 21.01.2026 г. на Министерския съвет на Република България, в което оспорването е прието за недопустимо с Определение № 2531/ 09.03.2026 г. по адм. дело № 2151/2026 г. на Върховия административен съд, тричленен състав.
След като в случая не се касае за възобновяване на административното производство по смисъла на чл. 99 и сл. АПК се налага извод за неотносимост на посоченото материалноправно основание за издаване на оспореното решение.
Фактическите основания за издаването на един административен акт представляват основанието за упражняването на властта от съответния орган и именно тях той преценява с оглед хипотезите на правните норми, а правните основания показват целта, с която органът упражнява властническите си правомощия и по същество определят последиците, които са целени с волеизявлението му. Доколкото тази цел ще бъде постигната едва, когато фактите отговарят на хипотезата на сочената от органа правна норма, съчетаването в едно волеизявление на очевидно некореспондиращи помежду си фактически и правни основания винаги влече изначална материална незаконосъобразност на обективиращия го административен акт и се презумира неосъществяване на преследваната чрез посочената правна норма цел.
Приложението на неотносима материалноправна норма при посочване на основанието за упражняване на съответната разпоредителна власт съставлява основание за отмяна по чл. 146, т. 4 АПК на издаденото волеизявление. Нарушение на материалния закон по смисъла на цитираната разпоредба е налице винаги, когато административният орган е приложил нормативно предписание, което не може да послужи за регулация на административното правоотношение. Съдът е обвързан от посочената правна квалификация и няма правомощието да дава собствена такава, нито би могъл да поправи допусната от органа грешка, защото по този начин недопустимо би изменил преследваната от издателя на акта правна цел.
Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, съдът намира, че проверяваният акт е незаконосъобразен на две основания - некореспондиращи помежду си фактически и правни основания за упражняване на компетентността и липса на кумулативно предвидените материалноправни предпоставки, относими към посоченото от органа правно основание по чл. 99, т.1 АПК. Констатираният порок влече незаконосъобразност на оспореното решение в цялост, поради взаимната обусловеност на отделните му части.
Неоснователни са доводите на оспорващите за нищожност на процесното решение на МС. Нищожността е форма на незаконосъобразност на административния акт. В зависимост от степента на порока, допуснат от административния орган, актът се преценява или като нищожен, или като незаконосъобразен и в първия случай се обявява неговата нищожност, а във втория - административният акт се отменя като незаконосъобразен, на някое от основанията, посочени в чл. 146 АПК.
Теорията и съдебната практика приемат за нищожни онези актове на администрацията, които поради радикални, основни недостатъци, засягащи компетентността на органа, който ги издава, поради формата, в която се издават или съдържанието, което трябва да имат, се дисквалифицират като административни актове и въобще като юридически актове и се третират от правото като несъществуващи. Те от гледна точка на закона не могат да породят, изменят или погасят каквито и да било правни последици. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен и за да не създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го отстранява от правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност. Преценката за незаконосъобразност в смисъл на нищожност е конкретна, в зависимост от тежестта на констатирания порок, като изключва случаите, когато определени пороци по дефиниция (както е при липсата на компетентност) водят до нищожност на акта. Административният акт е нищожен поради противоречие с материалния закон тогава, когато разпоредените правни последици са противоположни или съществено различаващи се от предвидените в правната норма така, че се явяват нетърпими от гледна точка на правния ред, когато е изцяло лишен от законово основание, или при пълна липса на предпоставките на материалния закон.
Предвид изложеното, в конкретния случай порокът материална незаконосъобразност не води до нищожност на оспореното решение на МС, а до неговата унищожаемост.
Допуснатото нарушение на материалния закон и несъответствие с целта му, обуславят отмяна на Решение № 267 от 09 април 2026 г. на Министерски съвет на Република България за отмяна на Решение № 50 от 21 януари 2026 г. на Министерски съвет на Република България за одобряване на кандидатури за европейски прокурор от Република България съобразно изискванията на член 16 от Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 година за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура и за организиране на процедура по подбор на кандидати за длъжността европейски прокурор от Република България на основание чл. 146, т. 4 и т. 5 АПК.
Въпреки изхода на спора и своевременно направеното искане от адв. Н. Дундов, в качеството му на процесуален представител на оспорващия П. Д. П., за присъждане на адвокатски хонорар на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА) за оказване на правно съдействие на колега, съдът намира същото за неоснователно.
Разпоредбата на чл. 38 ЗА урежда ред за ангажиране на отговорност за разноски в различие от този по чл. 78 ГПК. В разглежданата хипотеза не се търсят реално направени от страната разноски.
Съгласно чл. 38, ал.1 ЗАдв., адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно правно съдействие и защита на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист.
В съответствие с новелата на чл. 38, ал.2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна носи отговорност за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът при определяне на разноските за адвокат прилага чл. 36, ал. 3 и 4 и осъжда другата страна да го заплати.
По делото не е представен договор за правна защита и съдействие. Съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, а писмената форма е за доказване. Договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде установено от данните по делото. Изявленията за наличието на конкретно основание за оказване на безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда.
В представеното пълномощно пред съда липсва позоваване на разпоредбата на чл. 38 ЗА, обуславящо безплатно оказване на адвокатска помощ и съдействие.
В настоящия случай нито в пълномощното, нито в останалите документи по делото се съдържат данни, от които да се установи волята на адвоката и на неговия клиент по отношение на кое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1 -3 ЗАдв. са постигнали съгласие за оказване на безплатна адвокатска помощ. Въведената от страна на адвоката в пледоарията му пред съда, претенция за присъждане на разноски по чл. 38 ЗА – на друг юрист, не е обвързана с изразена воля от представляваното лице.
При отсъствието на договор, а и на друг документ, от който може да се направи извод за хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. трето от ЗА за възлагане оказването на безплатна адвокатска защита по делото, няма основание на пълномощника – адвокат да се присъди адвокатско възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗА.
В същия смисъл е съдебната практика, както следва: Определение № 677 от 23.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7294/2024 г., VI о., Определение № 4853 от 19.05.2022 г. на ВАС по адм. д. № 7081/2021 г., VI о., Определение № 8410 от 12.07.2021 г. на ВАС по адм. д. № 317/2021 г., 5-членен с-в, др.
Водим от изложените мотиви и на основание чл. 172, ал.2, предл. второ от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,

ОТМЕНЯ по жалбите на П. Д. П. – прокурор в Софийска районна прокуратура, Д. З. Б. – прокурор в Окръжна прокуратура – Пловдив и европейски делегиран прокурор и М. С. Р. – прокурор в Софийска градска прокуратура и европейски делегиран прокурор, Решение № 267 от 09 април 2026 г. на Министерски съвет на Република България за отменяне на Решение № 50 от 21 януари 2026 г. на Министерски съвет на Република България за одобряване на кандидатури за европейски прокурор от Република България съобразно изискванията на член 16 на Регламент (ЕС) 2017/1939 на Съвета от 12 октомври 2017 година за установяване на засилено сътрудничество за създаване на Европейска прокуратура и за организиране на процедура по подбор на кандидати за длъжността „европейски прокурор“ от Република България.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред петчленен състав на Върховния административен съд.