Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 166, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по частна жалба на В. Ю. К. от гр. Пловдив, срещу Определение № 7547 от 24.06.2026 г. на Административен съд (АС) – Пловдив по адм. дело № 1859/2026 г.

С обжалваното определение съдът е отхвърлил искането му за спиране на предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 26-0438-000045 от 07.05.2026 г. на полицай в 03 Районно управление (РУ) – Пловдив към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) - Пловдив, с която е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 1, б. „з“ „гг“ от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство (СУМПС) до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца.

Жалбоподателят - В. Ю. К. излага, че първоинстанционният съд формално е възпроизвел предпоставките на чл. 166, ал. 2 АПК, но не е извършил конкретна преценка на изложените факти, доказателства и доводи относно необходимостта от спиране на предварителното изпълнение на заповедта.

Счита, че съдът неправилно е приел, че не са били твърдени значителни или трудно поправими вреди. Излага, че своевременно е посочил, че работи като доставчик и че свидетелството за управление му е необходимо за упражняване на трудовата му дейност, поради което отнемането му го лишава от възможността да работи, да реализира доходи и да осигурява собствената си издръжка. Счита, че тези последици представляват значителни и трудно поправими вреди, включително поради риска от загуба на трудови отношения, клиенти, професионални контакти и репутация.

Жалбоподателят намира, че съдът неправилно е отказал да съобрази и наведените възражения относно вероятната незаконосъобразност на процесната заповед. Излага, че при преценката по чл. 166 АПК съдът не следва да предрешава спора по същество, но е длъжен да отчете наличието на сериозни и очевидни съмнения относно законосъобразността на административния акт. В тази връзка твърди, че не са налице фактическите предпоставки за прилагане на мярката, тъй като не се твърди и не се установява да е управлявал след употреба на алкохол или наркотични вещества, да е отказвал проверки или изследвания, да е неправоспособен, да е управлявал след лишаване от право на управление или с невалидно свидетелство.

Твърди, че ситуацията е възникнала вследствие на действията на служител на КАТ - Пловдив, който след регистрацията на мотоциклета е отказал да монтира регистрационните табели и е насочил жалбоподателя сам да извърши монтажа. Позовава се на чл. 6, ал. 2 от Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства (Наредба № I-45/2000 г.) и счита, че административният орган е допуснал нарушение, а последващото санкциониране на жалбоподателя не може да компенсира този пропуск.

Счита, че първоинстанционният съд не е извършил необходимата преценка на съотношението между обществения и частния интерес. Излага, че при липса на данни за употреба на алкохол или наркотични вещества, отказ от проверка, неправоспособност или друго поведение, създаващо опасност за движението, продължаването на предварителното изпълнение причинява значителни и трудно поправими вреди.

Иска се отмяна на определението и постановяване на ново, с което да се спре изпълнението на обжалваната заповед. Претендира разноски.

Ответникът – полицай в 03 РУ - Пловдив към ОДМВР - Пловдив, не изразява становище по частната жалба.

Върховният административен съд, като обсъди доводите в жалбата и доказателствата до делото, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

За да постанови оспорения съдебен акт, първоинстанционният съд е приел, че в случая не са твърдени и доказани значителни или трудно поправими вреди, нито са посочени нови обстоятелства, настъпили след издаване на заповедта. Посочил е, че в тежест на жалбоподателя е да установи както вида и размера на вредите, така и достатъчно високата вероятност от настъпването им.

Съдът е счел, че предварителното изпълнение не създава непосредствена опасност за жалбоподателя и че е в обществен интерес, насочен към защита на живота и здравето на участниците в движението. Посочил е, че този обществен интерес не е противопоставен на личен интерес на жалбоподателя със същата степен на значимост.

Съдът е приел още, че възраженията относно незаконосъобразността на заповедта касаят съществото на спора и не следва да бъдат разглеждани в производството по спиране на предварителното й изпълнение.

Поради това първоинстанционният съд е счел, че не са налице предпоставките по чл. 166, ал. 2 АПК и е отхвърлил искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта.

Определението е правилно.

Процесната ПАМ е приложена на основание чл. 171, т. 1, буква „з“ подбуква „гг“ ЗДвП. Като фактическо основание за издаване на заповедта е посочено, че лицето на 07.05.2026 г. около 11:20 часа в гр. Пловдив на бул. Дунав е управлявало мотоциклет марка и модел „Хонда ЦБР 1000 РР“ с peг. № [номер], лична собственост, който мотоциклет е бил без поставена табела за регистрационен номер на определеното за това място, с което е нарушил виновно чл. 140, ал.1, пр. 2 ЗДвП.

Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 5 и 6 ЗДвП обжалването на заповедите, с които се прилагат ПАМ по чл. 171 ЗДвП, се извършва по реда на АПК. Подадената жалба не спира изпълнението на приложената административна мярка. Предварителното изпълнение на заповедта е допуснато по силата на закона - чл. 172, ал. 6 ЗДвП.

Безспорно е, че предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт въздейства пряко и непосредствено върху правата и законните интереси на адресата на акта, тъй като придава изпълнителна сила на един невлязъл в сила индивидуален административен акт. Безспорно е също, че това изпълнение, доколкото актът не е влязъл в сила и не е станал окончателен, винаги съдържа в себе си и потенциалната възможност да причини вреди на адресата, ако впоследствие актът бъде отменен. Въпреки тази потенциална възможност законодателят в определени случаи е разпоредил изрично в правната норма, че обжалването няма суспензивен ефект. Какви са били мотивите му за изключението от установения общ принцип на суспензивен ефект на жалбата е ирелевантно, тъй като те нямат отношение към възможността съдът да спре предварителното изпълнение.

За да се спре допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповедта, е необходимо адресатът на акта, искащ спиране, да докаже, че то би могло да му причини значителна или трудно поправима вреда - чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 АПК. Тя трябва да е значителна или да има такова отражение за молителя, че той трудно да може да я поправи. Настъпването й следва да е достатъчно вероятно. За вероятността от настъпването на вредата и за възможния й размер трябва да бъдат представени доказателства, а не само да има твърдения в тази насока. Изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства.

ПАМ са вид административна принуда. При тях се реализира диспозицията на правната норма, в конкретната хипотеза - чл. 171, т. 1, б. „з“ гг ЗДвП. В случая, законодателят е оценил прилагането на процесната ПАМ като породено от деяние с висока степен на обществена значимост. В тази насока допуснатото по закон предварително изпълнение на тази ПАМ е за защита на особено значими ценности и права.

В настоящия случай първоинстанционният съд е извършил правилна преценка, че жалбоподателят не е установил наличието на значителни или трудно поправими вреди, които биха могли да му бъдат причинени от предварителното изпълнение на обжалваната заповед.

К. е мотивирал възникването за него на значителни или трудно поправими вреди с обстоятелството, че поради невъзможността да управлява МПС ще бъде затруднен да изпълнява трудовите си задължения, но не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си. Предвид посоченото липсват каквито и да било доказателства за евентуалните вреди, които се твърди, че биха настъпили за лицето от предварителното изпълнение на заповедта, включително за това че са значителни или трудно поправими. Дори да се приеме, че на К. би се причинила определена имуществена вреда от невъзможността да използва процесното моторно превозно средство за своята трудова дейност, тази вреда не може да бъде квалифицирана като значителна или трудно поправима по смисъла вложен от законодателя. Като значителна или трудно поправима вреда следва да се определи само такава увреда, която не може да бъде репарирана по обезщетителен ред, каквато в случая не е установена.

Наред с това от жалбоподателя не се твърди и по делото не се установява евентуалните причинени вреди да са в резултат на нови обстоятелства, каквото е изричното изискване на чл. 166, ал. 2, изр. последно АПК, за да се спре изпълнението на акта. Безспорно е, че отнемането на свидетелството за управление на моторно превозно средство за един не малък период от време представлява затруднение за лице, което е свикнало да разчита на придвижването си с личен автомобил, т.е. налице е факт, който ще има неблагоприятни последици за частния жалбоподател. Но в случая тези последици настъпват не от факти и обстоятелства, осъществени след издаването на акта.

Доколкото с прилагането на мярката не са засегнати права на адресата в степен по-голяма от необходимото, то неоснователно е и възражението на частния жалбоподател, че е нарушен принципът за съразмерност по чл. 6 АПК. Процесната ПАМ разкрива белезите както на преустановителна, така и на превантивна мярка, чиято генералната цел е да осигури безопасността при движението по пътищата, отворени за обществено ползване и тази цел има приоритет пред личните права на отделния водач.

С оглед изложеното, постановеното определение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 1, предл. 1-во, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд,

ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 7547 от 24.06.2026 г. на Административен съд – Пловдив по адм. дело № 1859/2026 г.