Производството е по реда на глава дванадесета - чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Д., депозирана чрез процесуалния му представител- адв. А. Михайлов, против решение № 330 от 14.01.2026 г., постановено по административно дело № 7828/2025 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение, с което е отхвърлена жалбата на Д. против чл. 5, ал. 2, предл. второ от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на правосъдието.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради наличието на всички касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК- нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира се за отмяна на обжалваното решение и разрешаване на спора по същество с обявяването на нищожността или в условията на евентуалност- с отмяната на оспорената нормативна разпоредба. Претендира се и присъждане на разноски съобразно представения в съдебно заседание списък по чл.80 от ГПК.

Ответникът – министърът на регионалното развитие и благоустройството представя писмен отговор, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на касационната жалба и е направено искане за оставяне в сила на обжалваното решение. В съдебно заседание процесуалният представител предявява искане в полза на Министерството на регионалното развитие и благоустройството да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът – министърът на правосъдието, в представен писмен отговор на касационната жалба излага подробни съображения за нейната неоснователност. В отговора са направени искане за присъждане на разноски, а при условията на евентуалност- и мотивирано възражение за прекомерност на претендиран от насрещната страна адвокатски хонорар.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на подадената касационна жалба.

Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия, след като прецени направените в жалбата оплаквания и становищата на страните във връзка с доказателствата по делото и извърши касационна проверка на атакувания съдебен акт съобразно чл. 218, ал. 1 и ал. 2 АПК, констатира следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна, за която обжалваното съдебно решение е неблагоприятно.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

С обжалваното решение тричленният състав на Върховен административен съд в производство по реда на чл. 185 и сл. от АПК е отхвърлил жалбата на Н. Д. Д. против чл. 5, ал. 2, предл. второ от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на правосъдието, обн., ДВ, бр. 37 от 15.05.2012 г., изм., бр. 69 от 11.09.2012 г., в сила от 11.09.2012 г., изм. и доп., бр. 82 от 20.09.2013 г., в сила от 20.09.2013 г., доп., бр. 53 от 14.07.2015 г., в сила от 14.07.2015 г., изм., бр. 69 от 8.09.2015 г., в сила от 8.09.2015 г., изм. и доп., бр. 5 от 17.01.2020 г. (по- нататък само Наредбата).

За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената разпоредба на чл. 5, ал. 2, предл. второ от Наредбата е част от валиден подзаконов административен акт по смисъла на чл. 75, ал. 1 от АПК, издаден от материално компетентните административни органи в изпълнение на законовата делегация по чл. 24, ал. 2 от Закона за гражданската регистрация. Съдът е приел, че липсват допуснати нарушения във формата или в процедурата по приемане на Наредбата.

По отношение на съответствието на оспорената разпоредба с материалния закон съдът е приел, че тя не противоречи на по-висша по степен законова норма, а именно на чл. 88a от Закона за гражданската регистрация /ЗГР/ във вр. с чл. 32 от ГПК, във вр. с чл. 25, ал. 1 от Закона за адвокатурата /ЗА/.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Настоящата съдебна инстанция не намира за основателни и доказани оплакванията, наведени в касационната жалба за неправилност на съдебния акт на тричленния състав на ВАС. Производството пред първата съдебна инстанция се е развило по правилата на чл. 185 и сл. АПК. Според чл. 193, ал. 1 АПК, съдът обявява нищожността на оспорения подзаконов нормативен акт или на част от него, отменя го изцяло или частично или отхвърля оспорването. Съгласно чл. 192а АПК компетентността на органа за издаване на подзаконовия нормативен акт се преценява към момента на издаването му. Касационната инстанция намира за правилен и обоснован изводът на първоинстанционния съд, че оспорената разпоредба е приета от компетентни за това органи в рамките на законовата делегация по чл.24, ал.2 от ЗГР, поради което не е нищожна.

Съобразно нормата на чл.192а от АПК съответствието на подзаконовия нормативен акт с материалния закон се преценява към момента на постановяване на съдебното решение.

В настоящата хипотеза се оспорва текст от Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, с която са утвърдени редът за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, видовете удостоверения и техните образци. Чл.5 предвижда, че удостоверения се издават на лицата, за които се отнасят, на законните им представители, на техните наследници. Съгласно ал.2 удостоверения могат да се издават и на трети лица, когато са им необходими за изпълнение на техни законоустановени правомощия или когато същите са изрично упълномощени с нотариално заверено пълномощно от лицата по ал. 1. Удостоверения се издават и по реда на Административнопроцесуалния кодекс, Гражданския процесуален кодекс и Наказателно-процесуалния кодекс.

Издаването на удостоверение въз основа на регистъра на населението представлява вид административна услуга по смисъла на §1, т.2 от Допълнителните разпоредби на Закона за администрацията, която започва с подаването на заявление от лицето, за което се отнася удостоверението, от законния му представител или от неговите наследници. Удостоверения въз основа на регистъра на населението, могат да се издават и на трети лица при две хипотези - когато са им необходими за изпълнение на техни законоустановени правомощия или когато тези трети лица са изрично упълномощени с нотариално заверено пълномощно от лицата, изброени в чл. 5, ал. 1 от Наредбата. Съгласно §8 от Преходните и заключителни разпоредби на АПК, уредените в кодекса производства за издаване на индивидуални административни актове и тяхното обжалване по административен и съдебен ред се прилагат и при извършването на административни услуги, както и при обжалването на отказите за извършването им, освен ако в специален закон е предвидено друго.

Доколкото създаването и поддържането на регистър на населението е една от функциите на Единната система за гражданска регистрация и административно обслужване на населението (ЕСГРАОН), относима към оспорената разпоредба на Наредбата е нормата на чл.106, ал.1 от ЗГР, уреждаща реда за предоставяне на данни от ЕСГРАОН., съгласно която данните от ЕСГРАОН се предоставят на българските и чуждестранните граждани, както и на лицата без гражданство, за които се отнасят, а също така и на трети лица, когато тези данни са от значение за възникване, съществуване, изменение или прекратяване на техни законни права и интереси.

Жалбоподателят твърди, че при тази правна уредба адвокатите, като трети лица, могат да получат удостоверение, издадено въз основа на регистъра на населението, само ако са упълномощени от лицата по ал.1 с нотариално заверено пълномощно, а това е в противоречие с нормите на чл.33 ГПК, към който препраща АПК и на чл.25, ал.1 ЗА, които предвиждат, че адвокатът представлява своя клиент въз основа на писмено пълномощно.

При преценката на тези твърдения, след подробен анализ на института на представителството в административното производство съгласно чл.18 от АПК, първоинстанционният съд е обосновал извод, че адвокатите са процесуални представители на лицата по ал.1, а не са „трети лица“ по смисъла на Наредбата, поради което за тях не се прилага и предвиденото в чл.5, ал.2, предл.2 изискване. Касационната инстанция напълно споделя този извод. Процесуалните представители на страните в административното производство, упълномощени по реда на чл. 32, т. 1 от ГПК във връзка с чл.18, ал.1 от АПК не са трети лица, за които данните от регистъра на населението са от значение за възникване, съществуване, изменение или прекратяване на техни законни права и интереси. Напротив, пълномощниците, включително и тези, които представляват страна в административно производство, действат от името и за сметка на представлявания като последиците от правните действия, които представителят извършва, възникват направо за представлявания (чл.36, ал.2 от ЗЗД). В този смисъл те не са отделна, самостоятелна страна във възникващото административно правоотношение между лицето и административния орган, оправомощен от Наредбата да издаде съответното удостоверение въз основа на регистъра на населението, а са само техни процесуални представители. В мотивите на постановения акт съдът подробно е разяснил защо смята, че липсва колизия между оспорената разпоредба на Наредбата и нормите на чл.88а от ЗГР и чл.25, ал.1 от ЗА. Както се изтъкна и по-горе, наредбата не третира упълномощен от страната в административното производство адвокат като "трето лице". Напротив- в чл.5, ал.2, изр.ІІ от Наредбата изрично се посочва, че удостоверения се издават и по реда на АПК, ГПК и НПК, в които случаи следва да намери приложение нормата на чл.25, ал.1 от ЗАдв, която не изисква нотариална заверка за надлежното упълномощаване на адвокат.

Напълно се споделят изводите на първоинстанционния съд, че липсва и противоречие на нормата на чл.5, ал.2 от Наредбата с чл.88а от ЗГР и не е налице преуреждане на обществени отношения, които са вече уредени с нормативен акт от по-висока степен. Цитираната норма няма отношение към оспорената разпоредба от Наредбата, тъй като касае издаване на удостоверения въз основа на актове за гражданско състояние, които се вписват в регистрите на актовете за гражданско състояние, а по аргумент от чл.25, ал.1, т.9, 13, 22 от ЗГР, актовете за гражданско състояние се отбелязват в регистъра на населението. В този смисъл актовете за гражданско състояние не са част от регистъра на населението, в който се вписват лицата по чл.3, ал.2 от ЗГР, поради което не може да се приеме, че нормата на чл.5, ал.2 от Наредбата въвежда правила в нарушение на чл.3, ал.1 от ЗНА. поради това касационната инстанция приема за неоснователно и оплакването на касационния жалбоподател за неправилност на изводите на първоинстанционния съд във връзка с обстоятелството, че с оспорения текст от Наредбата се уреждат отношения, вече уредени със закон.

Наведеният от касационния жалбоподател довод, че в практиката този текст на Наредбата предизвиква неясноти и спорове и формира противоречива практика както на административните органи, така и на съда, е въпрос по правилното тълкуване и прилагане на закона от страна на административния орган по конкретно заявление (искане), който може да бъде разрешен с оспорване пред съда.

От така изложените обстоятелства се налага извод за валидност, допустимост и правилност на обжалваното съдебно решение на тричленния съдебен състав на ВАС, поради което то следва да бъде оставено в сила.

Предвид изхода на спора направеното от касатора искане за присъждане на разноски е неоснователно.

Направените от ответниците по касационната жалба искания за присъждане на юрисконсултско възнаграждение са своевременно заявени и основателни. Такива следва да се присъдят в полза на Министерството на регионалното развитие и благоустройството и Министерството на правосъдието- юридическите лица, в чийто състав са органите, издали оспорения нормативен акт. При спазване на разпоредбите на чл.143, ал.3 от АПК, чл.37 от ЗПП и чл.24 от НЗПП, съдът определи юрисконсултското възнаграждение в размер на 100 евро за всеки един от ответниците по касационната жалба.

Водим от изложеното, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 330 от 14.01.2026 г., постановено по административно дело № 7828/2025 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение.

ОСЪЖДА Н. Д. Д. от [населено място], [ЕГН] да заплати на Министерството на правосъдието юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) евро.

ОСЪЖДА Н. Д. Д. от [населено място], [ЕГН] да заплати на Министерството на регионалното развитие и благоустройството юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) евро.