Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационнa жалба на В. Г. Г. от гр. Варна срещу решение № 2021/18.02.2026г., постановено по адм. д. № 1992/2025г. на Административен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният срещу Община Варна иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 218,64 лв., представляващи такси и разноски, заплатени в изпълнително производство, ведно със законната лихва върху главницата.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва извода на съда, че връчването на акта за установяване на задължения е без правно значение за възможността за предприемане на принудително изпълнение, като сочи, че разпоредбата на чл. 209, ал. 2, т. 3 ДОПК урежда изпълнителните основания за принудително изпълнение, но не предвижда предварително изпълнение на акта без същият да е надлежно съобщен на задълженото лице. Според касатора връчването е необходима предпоставка за приключване на административното производство и за започване на срока за доброволно изпълнение и обжалване на акта. В тази връзка се сочи, че процесният акт не е бил връчен лично на адресата или на лице, посочено в чл. 29 ДОПК, поради което предприетите въз основа на него действия по принудително изпълнение са незаконосъобразни. Касаторът оспорва и извода, че сезирането на частен съдебен изпълнител не представлява административна дейност. Поддържа, че изпращането на акта на ЧСИ е последица от първоначално допуснатото от общинските служители нарушение при връчването на акта и следва да бъде преценявано в рамките на причинно-следствената връзка между незаконосъобразното поведение на ответника и претърпените вреди. Поддържа се още, че между незаконосъобразното връчване на акта и претендираните вреди е налице пряка и непосредствена причинна връзка. Според касатора, ако служителите на общината бяха изпълнили законоустановените си задължения и бяха връчили надлежно акта, не би се стигнало до образуване на изпълнително производство и съответно до заплащане на такси и разноски от ищеца. В подкрепа на това становище се позовава на решение на ВАС по сходен спор.
Касаторът сочи, че от събраните доказателства, включително от свидетелските показания, се установява ненадлежното връчване на акта, тъй като същият не е получен лично от адресата, от пълнолетен член на домакинството му или от надлежно упълномощено лице. Поддържа, че именно това незаконосъобразно поведение е обусловило образуването на изпълнителното производство и направените в него разноски, чийто размер е установен с приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза.
С оглед изложеното касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от 27.08.2025 г. до окончателното изплащане на главницата, както и да му бъдат присъдени направените разноски за двете съдебни инстанции.
Ответната страна – Община Варна изразява писмено становище по касационната жалба. Оспорва същата като неоснователна Позовава се на разпоредбата на чл. 209, ал.2, т.3 ДОПК, според която издаденият АУЗД е изпълнително основание , независимо дали е бил обжалван или не, по силата на самата законова разпоредба. Сочи липсата на пряка причинноследствена връзка между акта на общината и сочените като претърпени от страна на ищеца вреди. Счита връчването за редовно, а кумулативноизискуемите предпоставки за ангажиране отговорността по чл. 1, ал.1 ЗОДОВ за липсващи в съвкупност.
Върховният административен съд, трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от лице с правен интерес да оспорва, против подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение Административен съд – Варна е отхвърлил предявения от В. Г. Г. срещу Община Варна иск за присъждане на сумата от 218,64 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатени такси и разноски по изпълнително дело № 20207160400318 по описа на ЧСИ Н. Г., рег. № 716, за които се твърди, че са причинени от незаконосъобразни действия на общинската администрация при връчването на АУЗД № МД-АУ-4300-1/27.06.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба.
Пред първоинстанционния съд ищецът е поддържал становището, че липсата на редовно връчване на АУЗД е препятствала предприемането на принудително събиране на установените с него задължения, поради което направените в изпълнителното производство разноски представляват пряка последица от незаконосъобразното поведение на общинската администрация. Ответникът е оспорил иска, като е поддържал, че АУЗД подлежат на предварително изпълнение, доколкото данъчните задължения възникват по силата на закона, а актът само ги установява. Посочил е също, че сезирането на ЧСИ представлява действие на общината в качеството ѝ на взискател, а не административна дейност, както и че липсва пряка причинна връзка между твърдяното нарушение при връчването на акта и начислените в изпълнителното производство такси. Представителят на Окръжна прокуратура – Варна е дал заключение за основателност на исковата претенция.
От фактическа страна е установено, че на 27.06.2019 г. главен инспектор към дирекция „Местни данъци“ при Община Варна е издал АУЗД № МД-АУ-4300-1/27.06.2019г., с който на В. Г. Г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти, данък върху моторните превозни средства и такса за битови отпадъци за 2018 г. в общ размер на 4051,89 лв., както и лихва за забава в размер на 316,27 лв.
Актът е изпратен на адресата като препоръчана пощенска пратка на адреса, посочен от него, като пратката е била получена на 29.07.2019 г. от Р. Л. А.. Върху АУЗД е отбелязано, че същият е влязъл в сила на 12.08.2019 г. На 29.06.2020 г. Община Варна, в качеството си на взискател, е сезирала ЧСИ Н. Г. с искане за принудително събиране на остатъка от задължението по АУЗД в размер на 572,10 лв.
По образуваното изпълнително дело № 20207160400318 на 14.08.2020 г. ЧСИ е изпратил на Г. покана за доброволно изпълнение, в която е посочен общ размер на задължението от 967,75 лв., от които 572,10 лв. публично вземане и 395,65 лв. такси по Тарифата към Закона за частните съдебни изпълнители. Поканата е била връчена на ищеца на 08.09.2020 г., като съгласно представеното банково извлечение задължението по изпълнителното дело е било заплатено на 04.09.2020 г.
С решение № 1760/15.12.2020 г. по в. гр. д. № 3351/2020 г. Окръжен съд – Варна е отменил постановлението за разноските, обективирано в поканата за доброволно изпълнение, в частта му за разликата над 218,64 лв. до определения от ЧСИ размер от 395,65 лв.
В производството пред административния съд е разпитана като свидетел Р. Л. А., подписала обратната разписка за получаване на АУЗД. От показанията ѝ е установено, че като наемател на магазин, собственост на ищеца, тя е получавала негова кореспонденция и впоследствие му я е предавала. Свидетелката не е имала конкретен спомен за връчването на процесния АУЗД, но не е отрекла подписът върху обратната разписка да е неин.
За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е приел, че по силата на чл. 4, ал. 2 ЗМДТ общината разполага с право да избере реда за принудително събиране на дължимите публични вземания – чрез публичен изпълнител по ДОПК или чрез съдебен изпълнител по ГПК. Прието е било също, че Община Варна законосъобразно е избрала принудителното събиране да се осъществи чрез ЧСИ.
Съдът е приел, че процесният АУЗД, издаден на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК, представлява годно изпълнително основание, независимо дали е бил надлежно връчен и дали е влязъл в сила, позовавайки се на чл. 209, ал. 2, т. 3 ДОПК. Според първоинстанционния съд тази разпоредба предвижда възможност за предприемане на принудително изпълнение въз основа на актове по чл. 107 ДОПК, независимо от обжалването им, поради което редовността на връчването и влизането в сила на акта не са предпоставки за неговото принудително изпълнение.
Прието е било също, че задълженията за ДНИ, ТБО и данък върху превозните средства съществуват независимо от АУЗД, който само ги установява, поради което редовността на връчването му не е от значение за наличието на годно изпълнително основание.
По отношение на предпоставките за ангажиране на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ съдът е приел, че сезирането на ЧСИ за образуване на изпълнително дело не представлява административна дейност, тъй като общината действа в качеството си на взискател, а не като административен орган. Поради това не е налице незаконосъобразно действие при или по повод изпълнение на административна дейност.
Като допълнително съображение съдът е посочил, че дори сезирането на ЧСИ да се приеме за административна дейност и да се приеме за незаконосъобразно поради липса на влязъл в сила АУЗД, претендираните вреди не са пряка и непосредствена последица от това действие. Според съда начислените такси и разноски са резултат от конкретните действия на ЧСИ в изпълнителното производство, поради което липсва необходимата причинна връзка между поведението на общинската администрация и претендираните вреди.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е обсъдил събрания по делото доказателствен материал, въз основа на него е формирал правни изводи, които се възприемат изцяло от настоящия съдебен състав.
Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно разпоредбата на чл. 203 АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. Основателността на такъв иск предполага предварителното установяване на точно определени от законодателя кумулативно налични предпоставки.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че не са налице кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността на общината по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Този извод е правилен.
В конкретния случай общината е предприела действия по събиране на установени публични общински вземания, като е сезирала частен съдебен изпълнител. Тези действия не представляват упражняване на властнически административни правомощия спрямо ищеца, а са предприети в качеството на кредитор по публичното вземане. Поради това правилно първоинстанционният съд е приел, че не е налице действие при или по повод административна дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ.
Правилен е и изводът, че самото възлагане на принудителното събиране на частен съдебен изпълнител не е лишено от правно основание. По силата на чл. 4, ал. 2 ЗМДТ общината разполага с право да избере реда за принудително събиране на публичните общински вземания, включително чрез съдебен изпълнител по реда на ГПК.
Неоснователно е и оплакването, че липсата на редовно връчване на АУЗД сама по себе си води до възникване на отговорност на общината за начислените разноски по изпълнителното производство. Дори да се приеме наличието на нарушение при връчването, този факт не е достатъчен за уважаване на иска, тъй като следва да бъде установена и пряка и непосредствена причинна връзка между твърдяното незаконосъобразно поведение и претендираната имуществена вреда.
В случая претендираната сума представлява разноски по изпълнително дело, образувано и водено от частен съдебен изпълнител. Тези разноски са последица от конкретните действия по принудително изпълнение, извършени в рамките на самостоятелно изпълнително производство. Поради това те не представляват пряка и непосредствена последица от самото сезиране на ЧСИ от страна на общината и не са незаконосъобразни.
Следователно, дори да се приеме за установено нарушение при връчването на АУЗД, липсва необходимата причинно-следствена връзка между това нарушение и претендираната вреда. Само обстоятелството, че без сезирането на ЧСИ изпълнителното производство не би било образувано, не е достатъчно, за да се приеме наличие на причинна връзка по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл.28, ал.1 ЗМДТ Данъкът върху недвижимите имоти се плаща на две равни вноски в следните срокове: до 30 юни и до 31 октомври на годината, за която е дължим. Т.е. става ясно, че срокът за заплащане на дължимия данък е нормативноустановен и пропускът за заплащането му в срок води до забава, която представлява противоправно бездействие от страна на длъжника. Ищецът не е оспорил АУЗД и последният не е бил отменен, напротив платил е доброволно дължимата сума, макар и със закъснение. Единствено отмяната на самия АУЗД като незаконосъобразен би дала основание да се считат за незаконосъобразни и последващите действия по принудителното му изпълнение, каквато настоящата хипотеза не е.
При това положение правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск, тъй като не са доказани всички кумулативно изискуеми предпоставки на фактическия състав на отговорността по ЗОДОВ.
Ето защо обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.
Предвид отхвърлянето на касационната жалба, настоящият състав не следва да присъжда разноски в полза на касатора, а доколкото ответникът по касация претендира юрисконсултско възнаграждение, такова следва да му бъде присъдено в размер от 102.26 евро.
Воден от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2021/18.02.2026г., постановено по адм. дело № 1992/2025г. по описа на Административен съд – Варна.
ОСЪЖДА В. Г. Г., [ЕГН], с адрес гр. Варна да заплати на община Варна сумата от 102.26 евро /сто и две евро/ и двадесет и шест евроцента, представляваща юрисконсултско възнаграждение.